club50plus.bg

Мъката на творчеството на човека с повече от 50 псевдонима

17 септември 1898 г. Него ден дюкянът на Димитър Измирлиев в Кукуш останал със спуснати кепенци. Още по тъмно младият майстор-сладкар изтичал да доведе махленската баба, смутен и малко уплашен – зер две рожби им се поминали в пелени.
И сега, взел на колене малкия си син Тома, се вслушвал тръпно в суетнята и приглушените женски гласове. Най-сетне се чул писък! Заплискала оттатък водата в дървеното корито.
- Момче! Да е живо и здраво! С късмет да е, имот да събере, душмани да няма, по-дърт от мене да стане, деца и внуци да очува! – занареждала беззъбата бабичка и протегнала бялото, притихнало вързобче към бащата...

Така започва една от многото художествено-документални книги за Христо Смирненски. Но няма да се връщам към романизираните етюди от живота му. Не искам да повтарям и натрупани през годините клишетата за поета за социалната справедливост и революционния устрем.

Искам спомените на неговите съвременници да добавят нов щрих към портрета му. Да ни обрисуват раждането на хумориста, на веселия шегаджия, вечно въодушевен и лирично настроен, който с лекота нахвърля знаменателните си злободневки; на родения поет и ненадминат импровизатор, на когото е чужда творческата мъка; на мълчаливо признатия първенец сред колеги и приятели.

Ще започна със спомена на майка му – за първия детски прякор, превърнал се в първия творчески псевдоним.

На училище тръгна много малък. Не беше навършил още 6 години. Не искаха да го запишат. Не само на години беше малък, но и на ръст беше дребен. Беше слабичък. Баба му го заведе в училището. Христо се върна радостен и още от далече разправя:

- Учителят ме дигна, изпита ме и ми каза: „Браво бе, Измирлийче!" Ще ме приемат.

Така постъпи Христо в първо отделение. Учеше лесно. Много малко четеше. Повече гледаше да играе. Имаше много другари. Все той им беше главатар.

Имаше кученце – Бальо. Името на кученцето му стана прякор. Децата взеха да му викат Бальо. Сетне, когато порасна и започна да пише, от тоя прякор си измисли псевдонима: от Бальо стана Ведбал...

В спомените си Христо Бръзицов пише:

В София излизаше едно малко вестниче – „Кво да е". Следейки редовно съдържанието на вестничето, правеше ми впечатление остроумието на един Ведбал и направо казано позавиждах на дарбата му. Кой ли ще е той? Да е ученик като мене? Едва ли, това е зрял човек, навярно възрастен...

Първото му произведение се появило в „Кво да е" през 1915 година. Брат му Тома Измирлиев вече пишел в същия вестник като Голголенко. Решил да опита и Христо, тогава ученик в техническото училище, подписал се Ведбал.

В началото на месец май 1916 г. Христо става постоянен сътрудник на седмичното хумористично списание „Българан". Нека си припомним, че сред списващите списанието са Николай Фол, Георги Райчев, Асен Разцветников, Ангел Каралийчев.

И по време на юбилейните чествания на Елин Пелин, в „Българан" ще се появят игривите стихове на Ведбал:

На тихото село най-тихия син
избра си муза в литак.
И без да бъде враг
на бира, вино и коняк.
Нарече се Елин Пелин.

От първи януари 1917 г. Христо ще се включи и в издаването на седмичното литературно-художествено списание „Смях и сълзи" и ще бъде най-активният му редактор. Често придружава фейлетоните си със собствени карикатури. И в брой трети на списанието ще се подпише за първи път като Смирненски.

- Как бих могъл да подпиша с Ведбал едно стихотворение, от което капят сълзи? Хората са свикнали, щом прочетат псевдонима ми Ведбал, да хихикат...

Редакционната колегия взема живо участие в създаването на новото име на поета. Някой го съветват да подписва лиричните си стихове с гражданското си име.

- Измирлиев – грубо звучи... Напомня бакалница „Измир" на булевард „Дондуков".

И от дума на дума попадат на гръцкото название на Измир – Смирна

От 6 май същата 1917 г. Христо Смирненски започва да сътрудничи и в списание „Барабан". Все още е ученик в IV курс на техническото училище, но публикувайки интензивно в столичния хумористичен печат, вече си е послужил с близо 50 псевдонима.

Александър Жендов е оставил в спомените си:

1917 година бях ученик в V клас на III ючбунарска софийска гимназия. Между другото рисувах и карикатури на ученици и учители и минавах за карикатурист. Това ме въведе в редакцията на „Смях и сълзи". Редакторите – все мой връстници, също гимназисти. Нямаха карикатурист. Най-авторитетният между тях, мълчаливо признат първенец, беше Христо Измирлиев – Ведбал.

Не си спомням Христо да се е оплакал, че времето не му стига. Почти половината от материала за всеки брой на „Смях и сълзи" се пишеше от него. Всяка седмица той печаташе и в „Българан". Повече от страница стихове и проза, и макар че програмата на Техническото училище беше далеч по-тежка от гимназиалната, беше много добър ученик, редовен и с висок успех.

В стихотворна шега Баланиади, Ведбал осмива увлечението на проф. Александър Теодоров-Балан да създава нови български думи, вместо чуждиците.

Гърбосложен на кревата,
аз жадувам твоя стан
и в унесица благата
от мечти съм пак пиян.
Себеспомням скъпи срещи
из Борисов дървосад,
ръкостисници горещи,
отлетели безвъзврат.

В отговор, засегнатият професор помества статия във в-к „Камбана". Смирненски посреща със смях и шега статията му: Професор Балан едва ли знае какъв хлапак има насреща, иначе не би се занимавал с мен.

На 6 май 1917 г. Христо Смирненски постъпва във Военното училище. Свикан е неговият набор. Но сътрудничеството му във хумористичните столични издания не прекъсва. Ето какво си спомня един негов съвипускник:

Събота вечер. Традиционна забава в приемния салон на училището. До тогава при тези малки развлечения, които си устройвахме, центърът, сърцето на програмата, беше Ведбал. Всевъзможни злободневки, пародии на маршове и други песни, остроумни скици в стихове за малки и големи началства, характеристики и други номера бяха с учудваща лекота приготвяни от талантливия поет и до късна нощ повтаряни от всички юнкери.

Но от три дни Христо беше в карцера. Заловен от дежурния офицер, когато се завръщал с неколцина другари от нощно бягство.

И тази вечер всички бяхме събрани в салона, но бе необичайно тихо. Оркестърът изсвири някой и друг музикален номер и свърши. Край. Настъпи тягостно мълчание. Началникът, който с цяла свита беше заел определени места, повика дежурния офицер. По всичко изглеждаше,че изказва недоволство от лошо организираната забава.

Малко суетене, влизане и излизане на юнкери и на вратата се показа Ведбал. Засмян, с едри стъпки той се отправи към редицата на нашата рота. Гръм от радостни викове и ръкопляскания посрещнаха любимия другар. Дежурният офицер го повика, поговориха малко и след това Ведбал отново излезе. Някаква цигулка заскрибуца, последвана от анемично концертно рисуване. Нищо не беше в състояние да ангажира вниманието на залата. Всички очаквахме с нетърпение този, който единствен можеше да отрази това, което ни вълнуваше в този момент.

Наново вратата се открехна и Христо все така усмихнат влезе в залата.

- Хайде, Измирлиев! Дръж се, Бальо! – чуваха се различни приятелски поръчения.

Засмян нашият Христо се качи на естрадата.

Не мога да си спомня точното съдържание на това стихотворение, но помня много добре, че всеки стих завършваше с „Ах, отпуска да има!"

И сега стана това, което никога няма да забравя. Всички, станали на крака ръкопляскаха, с грейнали лица поглъщаха всяка дума и викаха: „Ах, отпуска да има!"

Христо трябваше два пъти да повтори стихотворението си и да продължи с други от неговия репертоар.

Началникът го повика. Наказанието беше отменено.

По-късно го попитах – кога е успял да напише стихотворението, а той отговори, че половин час му бил достатъчен...

Друг негов съвременник допълва в спомените си:

Христо винаги мъкнеше в джобовете си измачкана амбалажна или жълта халваджийска хартия, която вземаше от лавката. И на нея, с молив пишеше стиховете си...

С Христо Смирененски се срещнах през 1921 година в редакцията на хумористичното списание „Българан", където беше редактор – спомня си писателят Светослав Минков. – Самата редакция се намираше в една малка стаичка на печатницата. Имаше само 2-3 стола, няколко календара по стените и проста разкривена маса, отрупана със стари клишета.

Ведбал се явяваше в редакцията обикновено по обяд и още с влизането започваше да се шегува и подхвърля закачки към работниците и сътрудниците на списанието. Винаги весел, въодушевен и лирично настроен, той преглеждаше получените по пощата ръкописи и се заливаше с добродушен смях при прочитане на някое посредствено стихотворение, което след това декламираше с патос пред всички нас. После сядаше пред разкривената маса и почти на шега, както разговаряше с другите, нахвърляше само за няколко минути по три-четири куплета от своите знаменити злободневки. Спомням си как ги пишеше: с наведена на една страна глава, той стискаше между пръстите си някакво едва видимо парченце молив и с тоя молив, който никога не се свършваше, редеше дума след дума. Понякога в стаичката се втурваше „метранпажът" и съобщаваше неприятната новина, че не достига половин колона материал. Тогава с присъщото си самообладание Христо запретваше шеговито ръкавите на рубашката си, грабваше двусантиметровото си моливче и спасяваше положението, като съчиняваше набързо няколко вица. Изобщо Ведбал пишеше със завидна лекота, на която всички завиждахме. Той беше роден поет и ненадминат импровизатор. Във всеки момент можеше да напише стих на каквато и да е тема. Творческата мъка му беше непозната. Мисълта и въображението му бяха постоянно озарени от някаква неспирна феерия от рими. Той се шегуваше в рими, сърдеше се дори в рими...

Години по-късно поетът Николай Лилиев ще напише:

Ние бихме могли да се съгласим с приятелите на Христо Смирненски, които твърдят, че той е писал извънредно леко, но не бихме могли да приемем, че изобщо Смирненски не е познавал „мъката на творчеството". Та има ли изкуство без труд?

И Лилиев прави обзор на цялото творчество на Смирненски, спира се на новото съдържание, което носи поезията му, на вечните стойности в изкуството. Произведенията на Смирненски са актуални и днес и продължават да са обект на търсенията на литературната критика.

А аз и до сега, спускайки се на юг по ул. Раковски, в късния следобед на септемврийския ден, щом се покаже силуетът на планината, си пришепвам:

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.