club50plus.bg

Странно нещо е детството – сякаш е било вчера

Но всъщност е толкова далече, колкото са душите на хората, с които е свързано. Връщам се на мястото, където минаха първите ми седем години. Село Разбойще, на 60 км от София и на десетина от близкия град – Годеч. Село, което отдавна няма кмет и указателна табела, а обитателите му едва ли надминават 20. 

 

Нямам спомени от детска градина в Разбойще, но като единственото постоянно живеещо там дете, бях обект на внимание от страна на всичките баби, които пришиваха джобове по дрехите ми, за да слагат в тях орехи и сушени ябълки. Те ме научиха да плета, да преда вълна, да тъка черги и да правя масло в „бучка“. И ми разказваха истории – за семейството бегълци от Чипровското въстание, намерили спокойствие до близката река Нишава, за първия им дом в местността, която и до днес носи името „Селище“, и за тримата им сина, основали Разбойще в сегашните му граници. Странно, защото и до днес селото сякаш е разделено на три – Янкова махала, Велчина махала и Станоинци, а потомците им, въпреки годините, се смятат за роднини.

Но като че ли повечето приказки на бабите от детството ми бяха свързани с Разбойшкия манастир или „Въведение Богородично“, каквото е официалното му име, и малката бяла църква високо в скалите.

Противно на очакваното

не манастирът е кръстен на селото, а обратно

Името идва от представата за хайдутите, която хората таели в себе си – за „разбойниците“, които често отсядат в манастирските постройки, и за монасите с пищови под расото. 

Мястото, където е манастирът, било закътано и трудно откриваемо, а близостта до сръбската граница допълнително улеснявала нелегалното производство на барут. Всъщност точно тук се е писала бурната история на района, свързана с турското робство. В селата наоколо било спокойно и турчин пристъпял само веднъж годишно – за да събере данъците.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

Манастирът е отдалечен на около километър от Разбойще. Асфалтът свършва точно в центъра на селото и до обителта се стига единствено пеша. Първо по черен път – покрай вековни дъбове и през осеян с горски ягоди рид Тупанъц; после само по пътека в скалите – надолу, надолу, до коритото на река Нишава, старата железопътна линия и порутената малка гара с ръждясала табела „Спирка Разбойще. Необслужвана“.

Тук единствената вода е от реката и от кладенеца. Електричество няма, а храната е само собствено производство. Мобилните телефони хващат ту български, ту сръбски сигнал и единствените звуци наоколо са речният ромон, щурците и птиците.

Разбойшкият манастир е един от редките случаи, в които постройките за живеене и магерницата не ограждат църквата. Тук те съществуват независимо от нея. Красивите някога къщи са строени през 70-те години на ХІХ век след поредния турски палеж. В темелите на една от тях е погребан Йовчо Тотю – роднина на Филип Тотю и участник в легията на Георги Сава Раковски.

Помня много добре как монахините откриха импровизирания гроб на въпросния Йовчо Тотю, докато копаеха дупка за съхранение на продукти. Комитата започнал да изгражда разрушения през 1860 г. манастир, но като научил, че го търсят, избягал към вътрешността на страната.

Делото било продължено от верния му другар Исай от Годеч, а доказателството е на вратата на магерницата: макар днес да е на обратно, надписът „Марть 1861 Год. – Исая“ още личи.

Придружен от съратника на Левски,

Матей Преображенски – Миткалото,

Йовчо Тотю решил да се върне в манастира. Но по пътя обратно се завързала престрелка и бил убит. Исай загинал няколко години по-късно, самовзривил се по невнимание в барутарницата.

За да напомня за тези отминали времена, днес портретът на Миткалото краси една от манастирските стаи, а из Разбойще още се разказва за парче хартия със саморъчно изписан от Миткалото текст, пазено от монахините.

Навремето калугерките бяха част от местния колорит – пазаруваха веднъж седмично в селския магазин и, нарамили чувалите с покупки, се отдалечаваха с личната си охрана от пенсионирани граничарски кучета. Понякога следвах отдалече с поглед разперените им от вятъра черни дрехи. Сега всичките лежат под каменен кръст с надпис „Йоаникия, Евпраксия, Ксения, Зиновия“, недалеч от църквата в скалите. Днес монахини в манастира няма.

Изкачването до самата църква е същинско приключение – повече от 100 каменни стъпала на около 50 метра височина над реката. Неволно търсиш опора във варовика, от който лесно се откъртват малки късчета – казват, носели късмет. На края на обраслото с мъх стълбище стои метална врата. Ако днешният стопанин на манастира отец Иван ти отстъпи ключа да я отвориш, можеш да си намислиш желание. Следват две нови врати в наситено синьо.

Едната води към олтара, а другата затваря входа на отшелническа пещера. В краката се търкалят няколко пластмасови бутилки – готови за наливане на лековита вода. Според легендите мястото е било използвано от неизвестен български владетел за скривалище от византийските войски. Целият рид Тупанъц е осеян със свързани помежду си пещери, а варовикът е мек и податлив за издълбаването на нови.

Според други предположения

Великите пости заварили тук Свети Сава на път за Ерусалим

и той останал цели 40 дни. С това вярващите обясняват и аязмото, което извира понякога от пещерата. Под оскъдната светлина от запалените кандила се разкрива почти унищоженият стенопис от времето на Иван Асен ІІ, жестоко издран с пирони... за да хване по-добре мазилката при ремонта на църквата през 40-те години на миналия век. Все още могат да се видят украсата на цокъла, ангелите, двамата светци в цял ръст на северната стена и изображение на Св. Св. Константин и Елена – на западната. Запазена е и част от сцената на Страшния съд. Старият иконостас на храма се пази в манастира заедно с ценните руски православни книги, а новият е от 1950 г.

 

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

Обратно навън, по тесните каменни стълби, по дървеното мостче над реката и прясно варосаните манастирски стени. Овцете на отец Иван са налягали на сянка и сякаш отново виждах на поляната с кладенеца хора от околните села, събрани на курбан за храмовия празник Голяма Богородица.

Оттам пак по ръждясалите железопътни релси с все същата миризма на напечени от слънцето траверси, по стръмната пътека в скалите и с топлото спокойствие, че всичко е останало почти така, както съм го запазила в детските си спомени.

, снимки Веселин Георгиев