Шепот на листа, повей на вятър и… Враца

Познавате ли онзи гъдел на нетърпението преди път? Онова странно усещане като порив на вятър, който издува платната на закотвен на пристанището кораб? Приливът на живителна енергия, чудното, тихо оттегляне на умората? И онова любопитство, човъркащо всяка клетка на цялото същество? Пуловер, маратонки, фотоапарат. Пътна карта. И усмивка. Май сме готови за път.

Този път групата е голяма. Шофьорът е сърдит. Още не е ясно само пътниците ли мрази или изобщо хората. Но нейсе. Няма да си разваляме усещането за пътешествие. Напротив. Ще се водим от него. Маршрутът е ясен. Целта е пред нас. Покрай прозорците вече бягат дървета. Лазаровден е. Пролетта е по-скоро напъпила, отколкото разцъфтяла. Усеща се буйният приток на зелена кръв, соковете бликат в зеленина, усеща се младата сила на земята. Като посипани с пуканки са трънките сред полето и по синурите. Бели облаци сред нивите. Брезите къдрят косите си в резеда, а изгряващото слънце ги прави да изглеждат прозрачно-златни, сякаш трептят в сияние. Небето е приказно синьо. Мамещо.

Преминаваме над Янтра. Отминаваме моста на уста Кольо Фичето, а той приседнал в единия му край ни поглежда с някаква насмешка. Явно новият мост не може да се срвнява с неговия. 

Легендарен майстор мост направил над реката.
Мост, невиждан дотогава,
мост, във който оставил си душата.
В камъка вградил на ръцете свои топлината.
За собствена чест и за българска прослава.

Водите на Янтра, моста целуват,
галят се в белия камък.
Бавно към Белия Дунав пътуват,
отнасят със себе си неспокойния пламък,
на моста в стените зазидан...

Не след дълго продължаваме по плевенската магистрала.

Пътувам от реката на мисли понесена.
В ранното утро е светло у мене
и звучи във главата ми някаква песен.
Греят брезите кай пътя в трептене,
залюляни от утринно слнце. Денят е чудесен!
В зелено се къпе полето.
Усмихва ме.
Утрото връзва слънчеви лъчи по дървета.
Намигва ми.
Сияе чисто във синьо небето.

Бели облаци в небесно сияние плуват -
трънкосливки богато нацъфтели.
купчинки от наскачали къдрави пуканки,
които звънко се смеят в набухнали бели къдели.

Между синия лазур и искрящото зелено
се белеят градовете и селцата,
пътища към тях пътуват или неопределено
се завръщат към магистралата,
която хората от тях отнася...

Цъфнали дръвчета - прелестни във бяло,
завършват зелено синята симфония.
Прости шарки пролетното време е изтъкало...
обсипана със цвят слънчева хармония.

Преминаваме край Плевен, през Горни Дъбник, Искър, Кнежа, Бяла Слатина, Борован. Градове и села. Пътят е дълъг. Минава покрай цъфнали дворове и усмихнати градини. Точно преди табелата на Борован имаше щъркелово гнездо. Преброих много гнезда по този край и все точно на входа на селищата. Като стражи бяха накацали, сякаш ни посрещаха, за да ни носят късмет. Женските навсякъде кротичко си лежаха, явно вече мътеха, въпреки хладното време. Животът течеше по неумолимите си пътища.

У всички ни предизвика усмивка името на село Баница. Това ни напомни да си бръкнем в торбичките, където се мъдреше вчера направеният спаначник за из път.

Най-после пред нас се откриха скалистите върхове на Врачанския Балкан. Не съм идвала тук от години. Точно тези скали бяха се запечатали като постоянна картина в съзнанието ми. Имат особена внушителна красота. А в подножието си са приютили Враца, обгърнали града като в гранитна прегръдка, сякаш даващи му от своята сила и устрем към висините. Този град е скрил корените си дълбоко в древността.

Най-известната находка на Историческия музей е Тракийското Рогозенско съкровище. То е едно от най-големите антични съкровища, откривани в Европа – 165 сребърни съда, тежащи 20 килограма, 31 от които са позлатени.

Истински трепет е да видиш отблизо тези толкова изящно изработени съдове. Инкрустирани са с различни фигури, изразяващи определени сцени – животни, хора и богове. Няма две еднакви! Но това, което на мен ми направи впечатление, е изображението на слънцето върху много от тях. Друга богата находка и изключително красива е Тракийското златно съкровище от Могиланската могила. Погребението, извършено в тази могила, е от около 380-359г. пр. Хр.

От по-новата история на града е Кулата на Месчиите, която е висока 13 м и се смята, че е от XVI или XVII в. , а в края на XIX в. е била преустроена като часовникова кула. Враца е изключително богат град на исторически и културни забележителности. Разбирам, че един ден е недостатъчен, за да се види всичко.  

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Усещането е невероятно. Точно. Първо дочуваш шепота на листата. После повява вятърът. Разрошва косите. Разбърква миглите. И сякаш наистина донася песента...