Този мъж
Този мъж, дето знам, е разсипано тежко брашно,
зряло в черната угар до синора в крайната нива –
овършано по пладне с копита на бели коне
и отвеяно с вятъра, дето в небето възлиза.
Той е тежка молитва, изричана нощем безмълвно.
Малко зрънце любов във отлюспена шепа добро,
посадено по изгрев с росата отгоре на хълма.
Този мъж, дето знам, е напукана хлебна кора.
Той небето издига – да вдиша земята свободно!
Този мъж, дето знам, се замесва с любов от жена
и към чуждия хляб не посяга със пръсти греховно.
Този мъж е горещ. Той ухае на прясно сено.
Той е силен и нежен, сълзите дори да го стягат.
Този мъж е криле. Той е покрив от бяло платно.
Малка глътка живот. И да бъде живот му приляга!
Бели ангели
Закъснели очи, с неми погледи махат за път,а сърцето изстинало, свива света като кукла.
Закъснели ръце се докосват. Не плаче дъждът –
само облаци свъсени сбира на пристан и хуква...
Закъснели мечти си отиват от пристана с гръм.
Като срутени сламени покриви в жълти одежди.
А душите се срещат в камбанен, непразничен звън -
днес погребваме само последната наша надежда.
Закъснели слова, неизречени, стискат гръдта
и под сенките, тайнствено стъпки последно притичват.
И под тях, спряло времето, плахо прегръща смъртта
и страха да докосва живота и пак да обича.
В закъсняла целувка днес тихо се спуска денят
и докосва до свещите в църквата устните бледи
и очите склопени в последния час на нощта
и ръцете ти восъчни, стискащи в шепи победи.
Закъснях да те стигна. А пътят ми в храма се спря
за молитва, с последната скръбна утеха, на пръсти.
И се моля. Макар че сме смъртни – небето сега
с бели ангели само да слезе. Света да прекръсти.
Ризи на чардака
Май не донизах дните на гердании не накичих крехката си шия,
не ги избелих на платна тъкани,
не ги изнесох като сред чаршия...
Не проснах нищо вънка на чардака
да се ветрее, погледът да вдига.
Над празните си делви не заплаках...
На хората все нещо не им стига...
И даже недовезаната риза
заключих със последните мъниста
в раклата на баба ми с чеиза
под девет ката – да остане чиста...
И скрих последно бялата си пазва
зад девет катинара преди време...
а кой каквото ще да си приказва –
животът ми остана вътре в мене.
Сега го диря, май пустòсах ключа –
душата ми остана да се моли...
Как времето отново да отключа
и да науча костите си голи
да се белеят вънка на мегдана,
да се ветреят ризи на чардака
и ябълката сто лета небрана
да доузрее с някой да дочакам...
Може би
А може би сезоните се сменят.А може би животът си отива.
А може би умираме по-лесно,
когато съвестта не ни убива.
И може би обичаме по-трудно.
Годините вървят полека-лека...
И може би разлюбваме по-бурно,
когато любовта ни е утеха..
И може би копнеем да сме смели,
а търсим топлина във самотата.
И може би в реалните предели –
самотни сме родени на земята.
И може би, направени от глина,
бог със ръце и със любов ни мачка.
Душите ни преточва като вино,
завърта колелото неочаквано...
А може би по стъпките си крачим
и минали животи ни изпиват.
За себе си любов поне да значим,
посоките, когато ни убиват...
А може би с ръка ще махнем леко
и просто като есен ще отминем.
А хоризонтът е така далеко...
Душите си поне да не подминем.
Нели Господинова е литературен псевдоним на Маринела Господинова. Родена е на О5. 08. 1969 г. Завършва ЕГ „Гео Милев“ в родния си град, а след това в СУ „Климент Охридски“. Магистър по педагогика, с втора специалност немска филология. Завършва ФОП „Журналистика” и семестриално СДК „PR& Реклама“ в същия университет.
Работи във в. „Вечерни новини“ и в. „Имоти“. По-късно се преориентира в сферата на образованието. Владее немски, руски, английски език.
През 2010 г. нейни творби са включени в алманасите „Поезия'2010“ и „Проза' 2010“ и алманах Любовна лирика – изд. „Буквите“. Издава първата си самостоятелна книга през 2010 – стихосбирката „Глътка живот“, под редакцията на Галена Воротинцева и Красимир Тенев – хартиено тяло и електронна книга.
В Третия Коледен конкурс 2009 г. на сайта за литература и изкуство „Откровения“ заема първо място в категория поезия. През 2011 г. печели 3 награда в конкурса „Поетични звуци” и второ място е 8 -ми международен конкурс „Жени и вино“. Публикува на страниците на литературното списание „Смесена китка“. Списва своя рубрика „Гледни точки“ в електронния сайт Книгите.
* * *
Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]
Симеон написа:
Преди повече от 12 години
Затрогващо и както винаги неподражаемо!
galena vorotinceva написа:
Преди почти 14 години
Много топла поезия! - балсам за душата - направо си попива и си остава там - едно усещане за уют, обич и духовна приласканост.
Благодаря ти за щедрата емоция, Нели!
anni-d написа:
Преди почти 14 години
Много хубава поезия, разкошна направо!
Надежда Иванова написа:
Преди почти 14 години
"Закъснях да те стигна. А пътят ми в храма се спря
за молитва, с последната скръбна утеха, на пръсти.
И се моля. Макар че сме смъртни – небето сега
с бели ангели само да слезе. Света да прекръсти."
Много истинска и докосваща душата поезия!Искрено благодаря за нея и поклон пред таланта Ви г-жа Господинова! :-)
мария написа:
Преди почти 14 години
А може би сезоните се сменят.
А може би животът си отива.
А може би умираме по-лесно,
когато съвестта не ни убива!
AlbenaХ написа:
Преди почти 14 години
"А може би с ръка ще махнем леко
и просто като есен ще отминем.
А хоризонтът е така далеко...
Душите си поне да не подминем."
Разкошна поезия! Благодаря, че ни я представихте и поздрави на Нели Господинова за удоволствието да я прочетаы
Вечен написа:
Преди почти 9 години
Когато човек си го носи в себе ди, лесно излиза навън. А е прекрасно, когато и формата е толкова ... докосваща.
Вечен написа:
Преди почти 9 години
Когато човек си го носи в себе ди, лесно излиза навън. А е прекрасно, когато и формата е толкова ... докосваща.