„Полунощ в Париж“ (2011): филмът на Уди Алън за Париж на 20-те години

„Полунощ в Париж“ (Midnight in Paris) е романтична комедия, която Уди Алън написва и режисира през 2011 г. В нея един американски сценарист открива, че когато часовникът удари полунощ, парижките улици го отвеждат в 20-те години на миналия век. Филмът открива кинофестивала в Кан, носи на автора си „Оскар“ за оригинален сценарий и става най-успешният му филм в боксофиса дотогава.

За какво разказва филмът

Гил е американски сценарист, недоволен от работата си. На почивка в Париж с годеницата си Инес и нейните родители той ѝ разказва мечтата си: да живее като романист в града, както истинските писатели през 20-те години. Инес не може да си представи живот извън Америка, а екскурзиите до Версай, музеите и винените дегустации само засилват копнежа му по друго време.

Една нощ той се загубва по пътя към хотела. С удара на полунощ край него спира старомоден автомобил, пълен с весела компания, и го отвежда в онази епоха. Там Гил среща Франсис Скот Фицджералд, Ърнест Хемингуей, Гертруд Стайн и Пабло Пикасо, а после се влюбва в Адриана, любимата на художника. Оттук нататък той живее между две времена: дните в съвременния Париж и нощите в света, който смята за „златния век“.

Филмът е кратък, 94 минути. Пътуването във времето тук няма нужда от машини и ефекти: стига камбанният звън на полунощ и един стар автомобил.

Кан, май 2011 г.: откриване с любовно писмо до града

На 11 май 2011 г. „Полунощ в Париж“ открива 64-тия фестивал в Кан, в зала „Люмиер“ и пред журито с председател Робърт де Ниро. Фестивалът продължава до 22 май. Директорът му Тиери Фремо определя филма като „a wonderful love letter to Paris“ (прекрасно любовно писмо до Париж).

Още същия ден филмът тръгва в около 400 кина във Франция, а фестивалът предлага церемонията по откриването да се гледа на живо във всяко кино, което пожелае. Според фестивала това е 41-вият пълнометражен филм на Алън, а Париж идва след Лондон („Мач пойнт“) и Барселона („Вики Кристина Барселона“) в поредицата му от европейски градове.

Актьорите и снимките

В главните роли са Оуен Уилсън, Рейчъл Макадамс и Марион Котияр. В актьорския състав са още Кати Бейтс, Ейдриън Броуди, Майкъл Шийн, Карла Бруни, Леа Сейду и Том Хидълстън. Продуценти са испанската Mediapro и нюйоркската Gravier Productions на Алън.

Снимките започват в Париж в края на юли 2010 г. по график от седем седмици. Каталогът на Американския филмов институт (AFI) изброява снимачните места: музеят „Роден“, „Оранжерията“, битпазарът в Сент Уан, Версайският дворец, хотелите „Бристол“ и „Мьорис“, ресторант „Максим“ и градината на Клод Моне в Живерни. Операторът Дариус Хонджи разделя двете епохи визуално: за съвременните сцени използва модерни обективи, а за 20-те години работи със стари обективи от 60-те и 70-те години и с различно осветление. Половината филм се развива нощем, а през лятото в Париж нощта идва късно, затова снимачният екип често работи до 2 или 3 часа сутринта.

Бюджетът е около 30 млн. долара, според новина в Daily Variety от 2009 г., цитирана от AFI.

Наградите и успехът в кината

На 84-тата церемония на Американската филмова академия, на 26 февруари 2012 г., „Полунощ в Париж“ печели „Оскар“ за оригинален сценарий. Филмът има още три номинации: за най-добър филм, за режисура и за художествено оформление (Ан Сейбел и Елен Дюбрьой). През януари 2012 г. Алън получава и „Златен глобус“ за сценарий, а AFI включва филма в десетте най-добри филма на годината.

Успехът при зрителите е също голям. По данни на Variety от ноември 2011 г., които цитира AFI, приходите надхвърлят 84 млн. долара по света, от тях 55 млн. в САЩ. Така това е най-успешният в боксофиса филм на Уди Алън дотогава.

Защо се гледа и днес

Не е нужно да познавате добре Хемингуей или Пикасо, за да харесате филма, но който е чел техните книги или е виждал картините им, ще разпознае много лица. В нощните сцени се появяват още Салвадор Дали, Луис Бунюел и Ман Рей.

Темата, около която се върти историята, е позната на всяко поколение: усещането, че истинският живот е бил някога, преди нас. Във филма дори Адриана, жената от 20-те години, мечтае за още по-ранно време, за Belle Époque от края на XIX век. Затова филмът се гледа леко, но оставя след себе си разговор, особено ако го гледате с внуци, които тепърва откриват Париж.