Мерилин Монро: актрисата, която искаше да бъде взета на сериозно

Мнозина я помнят като русата кинозвезда от плакатите. Зад образа обаче стои жена, която води дълга битка с голямото студио, за да получи по-сериозни роли и контрол върху работата си, и която в разгара на славата си сяда отново на чина, за да учи актьорско майсторство.

От Норма Джийн до Мерилин

Бъдещата актриса е родена като Норма Джийн Мортенсън на 1 юни 1926 г. в Лос Анджелис, сочи профилът ѝ на сайта на наградите „Златен глобус“. Според Уикипедия по-голямата част от детството си прекарва в приемни семейства и в сиропиталище, а на 16 години се омъжва за Джеймс Дохърти. През Втората световна война работи във фабрика за военна продукция във Ван Найс. Там я снима фотограф от филмовата част на армията и през януари 1945 г. тя напуска фабриката, за да стане фотомодел.

Първите ѝ роли са малки, но в известни филми: „Всичко за Ева“ (All About Eve, 1950) с Бети Дейвис и „Маймунски номера“ (Monkey Business, 1952) с Кари Грант.

1953: годината на славата

През 1953 г. излизат три филма, които я правят звезда: трилърът „Ниагара“ на Хенри Хатауей и комедиите „Господата предпочитат блондинки“ с Джейн Ръсел и „Как да се омъжим за милионер“ с Лорън Бейкол. През 1954 г. получава първия си „Златен глобус“, в категорията за любимка на зрителите по света.

Битката със студиото

Успехът не ѝ носи ролите, които иска. В края на 1954 г., след снимките на комедията на Били Уайлдър The Seven Year Itch, Монро напуска Холивуд и заедно с фотографа Милтън Грийн основава своя продуцентска компания, Marilyn Monroe Productions. Заявява, че ѝ е омръзнало от едни и същи роли на секссимвол и че вече не е обвързана с договора си с „Туентиът Сенчъри Фокс“, защото студиото не е изпълнило задълженията си. Следва едногодишна съдебна битка. Пресата основно ѝ се присмива, но накрая „Фокс“ ѝ дава нов договор с повече контрол и по-висок хонорар.

Обратно на чина

През 1955 г. Монро се мести в Ню Йорк и посвещава годината на ученето. Взема уроци при Констанс Колиър и посещава занятията по „метода“ в Актърското студио на Лий Страсбърг. Сближава се със Страсбърг и съпругата му Пола, която по-късно става неин треньор на снимачната площадка.

Резултатът личи на екрана. За ролята си в „Автобусна спирка“ (1956) е номинирана за „Златен глобус“. „Принцът и танцьорката“ (1957), режисиран от Лорънс Оливие, е първата продукция на собствената ѝ компания. За нея е номинирана за наградата на Британската филмова академия и печели италианската награда „Давид ди Донатело“.

„Някои го предпочитат горещо“

Върхът идва с комедията на Били Уайлдър „Някои го предпочитат горещо“ (1959), с Джак Лемън и Тони Къртис. За нея Монро получава „Златен глобус“ за най-добра актриса в мюзикъл или комедия, връчен през 1960 г. През 1962 г. получава още един „Златен глобус“ като любимка на зрителите по света.

Последният ѝ завършен филм е „Неприспособимите“ (1961) на Джон Хюстън, с Кларк Гейбъл. Сценарият е на тогавашния ѝ съпруг Артър Милър, който пише драматичната роля специално за нея.

Бракове и краят през 1962 г.

Монро има три брака: с Джеймс Дохърти (1942–1946), с бейзболната звезда Джо Ди Маджо (1954–1955) и с драматурга Артър Милър (1956–1961). Бракът с Ди Маджо продължава само девет месеца, преди тя да подаде молба за развод.

Мерилин Монро умира на 4 август 1962 г. в дома си в Лос Анджелис, на 36 години, от свръхдоза барбитурати. Заместник-съдебният лекар Томас Ногучи определя смъртта като вероятно самоубийство.

Как я помним

В класацията на Американския филмов институт „100 години… 100 звезди“ Мерилин Монро е на шесто място сред великите актриси на класическото холивудско кино, след Катрин Хепбърн, Бети Дейвис, Одри Хепбърн, Ингрид Бергман и Грета Гарбо. Наградите и ролите ѝ от втората половина на 50-те показват, че упорството ѝ да бъде взета на сериозно е дало резултат.