club50plus.bg

Тай чи, йога, костенурки и великата Индия или как на 50 да обърнеш живота си на 180 градуса

Запознайте се с Ваня Милева, член на Клуб 50+. На стената ни във Facebook тя показа как на 50 се е научила да качва краката на главата си. Признаваме, провокацията беше добра! Поддадени, решихме да разкажем за нейната борба с гравитацията на живота.

Сега, на 54 години, Ваня Милева иска да достигне душевно равновесие и хармония. Тя смята, че около нея на моменти има твърде много емоции, които я карат да се лашка насам-натам. Ние прекарахме около час с нея и с ръка на сърцето може да кажем, че Ваня живее собствения си живот, взима от него с пълни шепи и мисли положително.

Индия е голямата ѝ страст, но на въпроса дали би живяла в тази страна, след като вече е била два пъти там, тя отговори с: Трябва да има движение. После се засмя и обясни, че ако остане на едно място, магията може би ще изчезне. Но до Индия животът ѝ претърпява и други повратни моменти.

На 49 години Ваня е в тежък период: Случиха се едни неща, все едно какви, но както трамваите спират, ватманът излиза и с големия лост обръща стрелката, точно това се случи и с моя живот.

На 49 бях около 90 кг., почти не излизах от дома си и за мен нямаше нищо друго, освен работата – никакви контакти, никакви хора. Инженер съм и по онова време чертаех от къщи на свободна практика. Коварно е да работиш вкъщи, много лесно се подхлъзваш надолу, спираш контакти и ставаш необщителен. Прекарах така може би 7 години. Дебелината беше само една от последиците, и ми тежеше. Като си лягах, коремът ми лягаше до мене. Но си казвах, че отвън може и да не изглеждам добре, но отвътре съм много... много напреднала. Уви, не са така нещата

Поривът за промяна

През същия период в свободното си време Ваня започва да превежда статии за, най-общо казано, математиката в природата. По-късно те я отвеждат до теория на хаоса, катастрофите и още интересни теми. Ваня превежда текстовете и ги качва на сайтове. 

Това беше контактът ми с външния свят. Статиите се четяха и започнах да общувам с интересни хора. Така се запознах с един човек, който ми пусна мухата за източните философии. Сприятелих се и с една еколожка, Ива, която нямаше още 30 години. Заедно ходехме на стоп, на палатки, броихме птички и се забавлявахме като две. Тогава усетих духа на свободата.

Около Ваня започват да се навързват още хора, все по-интересни и по-интересни. Запознава се с Момера Здравкова, която организира фестивала СлънцеЛуна и така, между другото, отслабва.

Новата аз

Една сутрин се събудих и реших: или ще седя в калта, или ще се вдигам. Измислих си сама диета: червено цвекло и киви, които всъщност много добре си пасват – и като цвят, и като вкус. Последваха два месеца и половина само на тази комбинация, и нищо друго. Не ми беше трудно, защото някак си беше моето. Разбира се, подпомагах диетата с топла вода по препоръките на Дънов и бягах всяка сутрин.

Въпреки че повече да подтичвах, отколкото да бягах, важното беше чувството, че правя нещо за себе си. Промяната идва от главата: бях абсолютно уверена, че есента – цялата акция започнах късната пролет – ще бъда една слаба жена. Дори си бях намислила, че ще бъда 64 кг. Дотам и стигнах. И разбрах, че за да направиш някаква промяна, трябва да събереш положителна енергия, за отскок.

Неусетно Ваня се обгражда с нови хора на възраст между 25 и 30 години. С Ива решават веднъж в седмицата да си правят спортен полуден. Събирали се в Южния парк, а с времето към тях се присъединяват и други познати. После правят и групата във Facebook, и неусетно събират около стотина съмишленици, които всеки четвъртък играят народна топка, федербал и други игри, но който – каквото иска.

Покрай отслабването бях решила да тренирам – спрях се на тай чи. Попаднах на него случайно, един мъж от компанията ме заведе. Но тай чи е за друг темперамент хора – движенията са много бавни, човек трябва да е добре овладян. Не беше за мен.

Веднъж друг познат ме попита какво тренирам и при кого. Като му казах, че ходя на тай чи при българин, той ми подскочи: „Как така?! Тай чи се тренира при китаец, както на йога се ходи при индиец!" Откъде обаче да го намеря аз този индиец тук?!

Малко след тази случка, на един концерт, Ваня съвсем случайно разбира, че има индиец, който преподава йога тук, в София. Отива и разбира, че

това е моето място

Индиецът се казва Пракаш, разпръсква радост около себе си и винаги ти се радва – въпреки че ти само си се олюлял в опит да направиш някакво упражнение. Нищо не си направил, но той казва: „Супер! Много си як!

Пракаш веднага запомня името ти, има персонално отношение и виждаш, че искрено ти се радва. Не е строг и не се прави на важен. С грам религия не те натоварва. Докато има нашенци, които са по-индийци от индийците – то мантри пеят, то чудеса! Опитах при учител българин, и не стана. Прекалено на сериозно се вземат.

Учениците питат Пракаш колко пъти да правят йога, а той им отговаря: „Е, ти ако правиш йога всеки ден, кога ще се кефиш?!" А говори толкова красиво и толкова поетично. Но той не учи по онзи, познатия начин.

„Истинският учител не говори, той учи с примера си." Пракаш не говори много, но нещата, които казва, се истински извор на мъдростта. Като: „За да бъдеш щастлив, трябва да се опитваш да разбираш човека срещу теб." Така никога няма да имаш конфликти.

Когато излиза от първото занимание при Пракаш, Ваня тича по улиците и вика: „Обичам целия свят!" Тя се чувства като инжектирана с любов и радост, но най-дълбоко я поразява отношението на индиеца към живота.

Пракаш казва: „Напишете един списък с нещата, които обичате да правите, и един – с които не обичате. Изхвърлете списъка с нещата, които не обичате и правете само написаното в другия списък, с обичаните неща."

Поредното чудо

На един купон през пролетта Ваня вижда, че забавлението върви бавно и се качва на цъфнало дърво – да потанцува символично на черешата. За нещастие когато тръгва да слиза, лакътят ѝ се заклещва и тя увисва на него.

Беше посинял, болеше ме, но не му обърнах внимание. На другия ден отидох на акция за спасяване на костенурките – събирахме бедните животни покрай строежите по Черноморието. Докато не видях, че безименният ми пръст увисна.

Ваня отива на лекар, който ѝ каза, че имам тежка пареза. Цял живот ще трябва да ходи на физиотерапия, за да не атрофира ръката ѝ.

Опитах иглотерапия и какво ли още не. Накрая си казах, че когато отида в Индия, ще се окъпя в Ганг и ще се оправя. Уви, не се оправи. Но практикувах визуализациите – представях си как травмираният нерв се разраства и се съединява.

Пракаш също ми помагаше. Беше ме хванал веднъж за ръката и усетих в главата си едва ли не огнена топка... По време на релаксациите при него правех същите визуализации – до такава степен, че лакътят чак започваше да трепери. И след година и половина – ето я, не виси!

Когато виждат резултата, лекарите казват, че по принцип е имало шанс да се възстанови, но Ваня и досега не може да си обясни защо е трябвало да я плашат така.

На 50 години да ти кажат, че оттук нататък си без една ръка, действа доста стряскащо! А самата промяна си я обяснявам може би с това, че правех толкова много неща – хвърляйки ги така в пространството, ти правиш добро. А тя, вселената, ще ти го върне обратно и точно с това, от което имаш нужда. Може би съм имала нужда от нов начин на живот, от приятели и повече приключения. Ето, ходих до Индия два пъти, но не като турист – бяхме по разни интересни места, храмове, живеехме живота на ашрама (ашрамите са международни общности, сформирани на базата на някакво духовно търсене или учение под ръководството на духовен учител – бел.ред.), участвахме в ритуалите.

Пътят към Индия

за Ваня всъщност минава първо през Европа. До 1989 г. тя не е ходила никъде, освен веднъж по работа в Сирия. След промените заминава на екскурзия до Венеция, вижда и малко от Франция и Монако.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

Да, красиво е, но какво ще видиш в Европа? Същите къщи, но малко по-големи, малко по-чисто е и малко по-лъскаво. Другият свят, различният свят е там, на изток. Йогата ме подтикна, влечеше ме. Индия си е магия, а моята магия се разпали и покрай Пракаш, разбира се. Там ми е сърцето.

Нямаше как да не попитаме какво е усещането да се къпеш в Ганг.

Ние бяхме нагоре по течението, а водата там все едно минава през теб – превръщаш се в решетка и тя, бърза, ама много бърза, буквално минава през теб. Във водата са поставени вериги, за които да се хванеш, за да не те отнесе реката. Надолу по течението Ганг разбира се е по-бавна, но и по-мръсна. Но... защо казват, че е лековита? Доколкото ми е известно, тя минава през сребърни залежи, които ѝ придават такива свойства. Все пак хигиената не е на кой знае какво ниво – там влизат и излизат тълпи хора, всякакви, болни... Много лесно биха пламнали всякакви неща, ако водата не беше по-специална.

И двата пъти Ваня прекарва в Индия по един месец. За това време тя и групата обикалят няколко града и, естествено, стигат и до Тадж Махал.

Очаквах да е по-голям, но може би защото очакванията ми бяха големи. В Индия ще намериш всичко. Търсиш ли красота, ще видиш красота; търсиш ли мръсотия, да, и мръсотия ще видиш. Но хората там уважават човешкия живот. Когато стъпиш на шосето, при тяхното ужасно и хаотично движение, те спират. Никой не те псува и ти се усмихват.

И макар да са доста по-бедни от нас, те са щастливи. Защото са доволни от място, на което са, но и защото за тях тази реалност не е истинска. Животът им тук не е толкова важен и те не се вкопчват в този свят, и затова са щастливи.

В тази връзка Ваня разказа как преди време получава предложение за редовна работа. Но отново предпочита свободата си пред това да бъде затворена в офис. Въпреки кризата тя решава да се захване с

нови неща

Рискувах и сега се занимавам с дизайн и разработка на сайтове, пък каквото стане. Най-важното е, че научавам нови неща. Ако отида в офис с работно време, нищо няма да науча. Там ще има само срокове, които ще ме притискат. Сега аз си определям програмата. А какво да мисля за пенсия, и дали ще я взема, и т.н...

Това въобще не ме притеснява – има само тук и сега! И много се ядосвам на мои връстници, които се вкопчват в миналото. Те харесват Юрая Хийп или Лед Цепелин, и край. Ехо! Що групи излязоха оттогава! Чуйте нещо различно. Когато спреш да се оглеждаш за нещо ново, тогава се остарява.

Една от моите роли в по-младежката ни компания е и да докажа, че има живот и след 50. Когато бях на 20, мислех, че тези на 30 са взели-дали. После на 30 казвах, че тези на 40 са страшни бабишкери. Та, затова си казах: нека да видят, че има живот и след 50! А тези, които не ме приемат, са хора с предразсъдъци. Те не могат да ми бъдат и приятели.