Лин Маргулис: жената, която промени разбирането ни за еволюцията

В историята на науката има идеи, които дълго изглеждат еретични, а после влизат в учебниците. Една от тях е, че „енергийните централи“ в нашите клетки някога са били самостоятелни бактерии. Жената, която я защитава десетилетия наред, е американската биоложка Лин Маргулис.

Детство и образование

Лин Петра Александър е родена на 5 март 1938 г. в Чикаго. Според Уикипедия е приета в лабораторните училища на Чикагския университет на 15 години, а на 19 вече има бакалавърска степен. Следват магистратура по генетика и зоология в Университета на Уисконсин (1960) и докторат в Калифорнийския университет в Бъркли (1965).

През 1957 г. се омъжва за физика, а по-късно астроном Карл Сейгън. Имат двама сина, Дорион и Джереми; бракът им приключва в средата на 60-те. През 1967 г. се омъжва за кристалографа Томас Маргулис, с когото имат син и дъщеря; развеждат се през 1980 г. По-късно тя казва, че не е по човешките сили човек да бъде едновременно добра съпруга, добра майка и първокласен учен.

1967: статията, отхвърлена около 15 пъти

През 1966 г., като млада преподавателка в Бостънския университет, Маргулис написва теоретичната статия „За произхода на митотичните клетки“ (On the Origin of Mitosing Cells). По нейните думи текстът е отхвърлен от около петнайсет научни списания. Приет е накрая от Journal of Theoretical Biology и излиза през 1967 г. Днес се смята за крайъгълен камък на съвременната теория за ендосимбиозата.

Идеята среща съпротива, защото по онова време се приема, че сложните клетки се развиват бавно, чрез постепенно натрупване на мутации. Около десетилетие теорията е пренебрегвана и става общоприета едва когато генетичните изследвания я потвърждават.

Ендосимбиозата с прости думи

Преди милиарди години по-големи клетки поглъщат по-малки бактерии, но вместо да ги разградят, започват да живеят с тях в съюз. Погълнатите бактерии постепенно се превръщат в митохондриите, които произвеждат енергия за клетката. При растенията така се появяват хлоропластите, в които протича фотосинтезата: те произхождат от цианобактерии, пише Уикипедия в статията за симбиогенезата. С други думи, в историята на живота сътрудничеството е толкова важно, колкото и борбата за оцеляване.

Гея с Джеймс Лъвлок

В началото на 70-те Маргулис вече работи с британския учен Джеймс Лъвлок. През 1974 г. двамата публикуват в списание Tellus статията за хипотезата Гея. В нея отбелязват, че през 3,2 милиарда години, откакто на Земята има живот, физичните и химичните условия на повърхността ѝ не са се отклонявали от най-благоприятните за него, и предлагат обяснение: животът рано поема контрол над планетарната среда и я поддържа. Идеята дълго е спорна, но поставя въпроса за Земята като саморегулираща се система.

Признанието

През 1988 г. Маргулис преминава в Масачузетския университет в Амхърст, а от 1997 г. е професор в катедрата по геонауки, където работи до края на живота си. През 1983 г. е избрана за член на Националната академия на науките на САЩ.

През 1999 г., на 61 години, получава Националния медал за наука от президента Бил Клинтън. Според фондацията на медала наградата е за приноса ѝ към разбирането на развитието, устройството и еволюцията на живите същества, за това, че вдъхновява нови изследвания в биологията, климатологията, геологията и планетарните науки, и за изключителната ѝ дарба да преподава и да обяснява науката на широката публика. През 2008 г. Линеевото дружество в Лондон ѝ присъжда медала „Дарвин–Уолъс“.

Маргулис остава неудобен събеседник до края: критикува неодарвинизма, спори с Ричард Докинс и защитава класификацията на живите организми в пет царства, когато повечето колеги вече я изоставят. Умира на 22 ноември 2011 г. в Амхърст, на 73 години.

Урок за упоритостта

Историята ѝ напомня, че отказът на петнайсет редакции не означава непременно, че идеята е грешна. Маргулис е под 30 години, когато статията ѝ най-сетне излиза, и на 61, когато получава най-високото научно отличие на страната си. Между двете дати има три десетилетия работа, доказателства и спорове.