„Сенки по пътя на коприната“ от Колин Таброн: пътепис за древния път

„Сенки по пътя на коприната“ е пътепис на британския писател Колин Таброн за осеммесечен поход от Китай до средиземноморското пристанище Антиохия, около 7000 мили по древната търговска мрежа. Оригиналът „Shadow of the Silk Road“ излиза през 2006 г., а българското издание на „Вакон“ – през 2011 г.

Авторът

Колин Таброн (Colin Thubron) е роден на 14 юни 1939 г. в Лондон и е учил в Итън колидж. Работи пет години в издателства в Лондон и Ню Йорк, после прави независими документални филми за Би Би Си и се насочва към пътеписа и романа. Освен пътеписи пише и романи, между които „Emperor“ (1978) и „Night of Fire“ (2016).

Основните му пътеписи са за Близкия изток, Русия, Китай и Централна Азия: „Mirror to Damascus“ (1967), „Among the Russians“ (1983), „Behind the Wall“ (1987), „The Lost Heart of Asia“ (1994), „In Siberia“ (1999), „To a Mountain in Tibet“ (2011). За „Behind the Wall“ получава наградите „Хоторнден“ и „Томас Кук“ през 1988 г. През 2007 г. е удостоен със званието командор на Ордена на Британската империя (CBE), а през 2019 г. – с наградата „Едуард Станфорд“ за цялостен принос към пътеписа. На български „Вакон“ е издало и други негови книги, между които „В Сибир“, „Изгубеното сърце на Азия“ и „Към една планина в Тибет“. В българските издания името му е изписано Таброн.

За какво е книгата

Според издателя авторът тръгва от сърцето на Китай и минава през планините на Централна Азия, северен Афганистан, Иранското плато и кюрдската част на Турция, докато стигне до древния пристанищен град Антиохия. Пътят му е около 7000 мили и трае осем месеца.

По пътя Таброн описва Китай след Културната революция и разнообразието на мюсюлманските страни. Книгата показва и как национализмът дели хората по език, религия и етнос, а не само по държавни граници. Разказът свързва история, география и разговори с местни хора, които споделят надеждите и страховете си.

Рецензията на американското издание Kirkus Reviews добавя подробности от самия поход: карантина в Китай по време на епидемията от SARS, автомобилна катастрофа, която за малко не завършва фатално, напрегнати гранични пунктове, срещи с афганистански шофьори на камиони. Авторът разглежда и следите от миналото: археологически останки, наследството на Червената гвардия в Китай, талибаните и афганистанските военачалници.

Самият Път на коприната

Името „Път на коприната“ е по-късно от самия път. Германският географ Фердинанд фон Рихтхофен въвежда термина през 1877 г. Историците често предпочитат „пътища на коприната“, защото никога не е имало един-единствен път, а мрежа от маршрути. Според World History Encyclopedia династията Хан официално ги отваря през 130 г. пр. Хр., след мисията на пратеника Джан Цян, започнала през 138 г. пр. Хр. По-ранен предшественик е Персидският царски път от времето на Ахеменидите (около 550–330 г. пр. Хр.), който води от Суза до Средиземно море. След 129 г. пр. Хр. партяните държат Месопотамия и стават главните посредници между Китай и Запада.

На изток са пътували коприна, чай, подправки, порцелан, скъпоценни камъни, хартия и барут, а на запад – коне, кожи, стъклени изделия, вълнени тъкани, злато и сребро. Коприната е особено ценена в Рим. По тези пътища са се разпространявали и религии, сред които будизмът и ислямът.

ЮНЕСКО описва Пътищата на коприната като исторически маршрути, свързали Изтока и Запада и позволили търговия и обмен на знания и творчество, които са оформили съвременните общества. От 1988 г. организацията изследва как културите са си влияели по тях (ЮНЕСКО).

Българското издание

Книгата е издадена от „Вакон“ през 2011 г., в превод на Маргарит Дамянов и с редактор Елеонора Гаджева-Бонева. Има 366 страници, меки корици и размери 21 на 14 см. Така е описана на страницата на издателството и в каталога на книжарница „Хеликон“. Ако изданието не е налично в книжарниците, може да се потърси в библиотеките.

За кого е подходяща

Книгата е за читатели, които обичат бавния, подробен пътепис, в който личните срещи се преплитат с история и политика. Подхожда на хора, интересуващи се от Китай, Централна Азия, Иран и Турция. Не е пътеводител и не дава практични съвети за пътуване.

Kirkus я определя като възнаграждаващо, но понякога изморително четиво: красив език и дълбоки исторически познания, но и много имена и исторически подробности, които могат да затруднят читателя. Затова е най-подходяща за тези, които наистина четат пътеписи, и най-добре се чете на части, без бързане.