club50plus.bg

Кой как говори с непознати?

Вървях забързано по тротоара и, минавайки покрай една автобусна спирка, мимоходом си погледнах часовника. Със сигурност закъснявах за среща, но ми се искаше, да не е с повече от 10 минути.

Когато вдигнах очи, погледът ми неочаквано се спря на една възрастна жена, която чакаше на спирката. Тя завъртя глава към мен и каза:
„И колко е часът?" – така сякаш продължавахме някакъв разговор, за чието начало, аз не знаех. Отговорих, че е 11:30 и жената възкликна в същия дух:
„О, че то станало почти обяд! За това е толкова горещо!"
Заговори ме съвсем непринудено и без да предизвика недоволството ми, от това, че някой ме спира по средата на пътя.

Зачудих се – дали иска да си говорим или просто споделя изненадата си от напредналото и топло време? И докато в мене се бореха доброто желание (да участвам в краткия разговор?) и притеснението от закъснението ми (срещата беше важна), възрастната жена се усмихна и каза:

„Ама вие продължавайте, продължавайте, сигурно много бързате... Аз само исках да питам колко е часът!"
Усмихнах се, извиних се, пожелах ѝ „приятен ден" и почти тичешком продължих пътя си.

Тази кратка среща обаче, ме подсети за нещо друго, което ми се беше случило

предишния ден

Вървях към колата си. На задния ѝ капак се бе облегнал някакъв човек. Когато приближих, установих, че е младо момче – пишеше със завидно усърдие съобщения на телефона си. Беше толкова задълбочено, че изобщо не ме забелязваше. За да не го стресна, се покашлях, а после казах:
„Ще бъде ли удобно да се преместите?"
Чак след това изписуках с алармата.

Изобщо не очаквах последвалата реакция. Той първо подскочи нервно, а после ме погледна така, сякаш държах пистолет, насочен в лицето му. Опитах да се усмихна, защото дори не ми мина през ума, че може да предизвикам подобна реакция и казах нещо от сорта, че само ще си взема водата от колата и че ако иска, може пак да се облегне.

Само, че младежът, след като преглътна първоначалния си шок, без да каже каквото и да е, ми обърна гръб и закрачи по улицата. Сега, аз стоях като пред дулото на пушка – поне да беше се извинил или да беше казал нещо, а той – нито дума. Странна работа! Какво им пречи на по-младите хора да общуват с непознати?

Сигурна съм, че този младеж е регистриран в не една и две социални мрежи и че най-вероятно прекарва пред компютъра си часове наред в разговори с хора, които дори не е виждал. Но на улицата, в живия контакт с непознат човек, той се стресна и избяга.
Анализирайки двете случки, се замислих какво е това, което

дава свобода на по-възрастните хора

да започнат разговор с непознат човек без притеснение, естествено и непринудено?
Те знаят, че когато си кажем две-три думи, с някого, когото не познаваме, всъщност развиваме в себе си чувството за общност и за единство с всички хора по света. Все пак, ако отминаваме мълчаливо някого, който ни говори, не показваме ли липсата на уважение и към останалите хора?

Разбира се, че не можем да превърнем разговора с непознати в самоцел и да обикаляме улиците, досаждайки на всеки срещнат. Но когато попаднем в ситуация, която изисква да покажем отношение, по-добре е да се включим адекватно, вместо да избягаме мълчаливо. Може пък човекът срещу нас да има нужда от малко внимание, което точно ние да му дадем. И ако с това го направим щастлив, ще сме свършили едно добро дело. Не само за него, но и за себе си.

Когато човек е живял по-дълго и е видял какво ли не в живота си, като че ли по-малко се страхува от хората, които не познава. Опитът, който имат по-възрастните в срещите и разделите с приятелите, враговете, роднините, съседите, им дава възможност да разбират по-дълбоко нуждата на човечеството да споделя, общува и говори. И колкото повече животът приближава финалната си права, толкова повече осъзнаването на тази нужда, прави незначителен факта познат или непознат стои отсреща.

Преди около месец ходих на театър. Случи се така, че бях сама, а вдясно от мен имаше две възрастни дами, които оживено коментираха някакви съседски взаимоотношения. Нямаше начин да не ги чуя, тъй като седях до тях. Малко преди да започне представлението, госпожата до мен се наведе към ухото ми и каза:

„Вие, чухте ли ни какво си говорим?"
Усмихнах се и казах:
„Не съм чула нищо, което не е трябвало да чуя!"
Тя ме хвана за ръката и каза усмихната:
„Харесвате ми!"
Това беше напълно непозната жена, но в този момент имах чувството, че съм отишла на театър с моята баба.
Беше много приятно!

Поколението на днешните 60 или 70-годишни хора, знае как да общува. Те не са израснали с интернет и в социални мрежи, може и да са чатили и говорили по скайп, но не от ранно детство. Те са живели в истинския водовъртеж на емоции, страсти, погледи, жестове, разговори до късно за поезия, музика и любов. Научени са да си говорят и имат нужда да го правят. Те са богати духовно и емоционално и не се страхуват да заговорят непознатия. Напротив, радват се, че могат да се докоснат, макар и за кратко, до света на друг човек, а и да му дадат нещо от собствения си свят.

Най-вероятно някой ще опонира и ще каже – „Е, да, обаче преди време е било друго!"
Но за общуването, драги ми читателю, няма значение кога си живял – разговорът е необходимост във всяко време и за всеки човек, дори с непознатия. И това, че средствата днес са променени, не означава, че трябва да спрем да говорим с хората на улицата, само защото нямаме компютър под ръка, за да осъществим онлайн връзка.

Общуването при по-младите

става в мрежата. С кратки изречения и емотикони, на език, който само те си разбират. Когато не виждат човека пред себе си, те се чувстват силни – да говорят, да споделят, да разказват, да бъдат забавни – защото ако нещо не се получи, могат да прекъснат връзката с едно движение на мишката. Нещо, което няма как да се случи, когато си на живо.

За съжаление никой от тях не си дава сметка, какво изпуска, докато часове наред „говори" в интернет, защото дори не подозира какво богатство има в живия разговор. Когато видиш блестящия поглед на човека срещу теб, когато ти говорят не само думите, но и жестовете му, когато се изчерви или се усмихне – това са все начини за общуване, които не съществуват в мрежата. И от които по-младите се страхуват.

И затова, когато се случи на улицата да ги заговори непознат, те предпочитат да обърнат гръб и да напуснат сцената – без думи и без обяснения – така натискат „close" на живо.

Дори любовните им трепети се случват онлайн – без много приказки и обяснения, без дълги разговори и опознаване. Няколко снимки (задължително режисирани), няколко изречения (задължително редактирани) и в най-добрия случай покана за среща (която може и да не се осъществи).

Чудя се дали все още съществува старомодния начин на „сваляне"? Ей така, вървиш си по улицата, срещаш красавица и се опитваш да я заговориш – „Не се ли познаваме?" или „Извинете, колко е часът?" А после и двамата да установите, че не се познавате и че всъщност тя няма часовник, но ти имаш. И да си говорите, разказвате, смеете докато се държите за ръце. Е, може и да не се случи точно така, но дори и тя да те подмине с усмивка, ще ти остане приятен спомен от това, че си я срещнал.
А от свалките онлайн не остава никакъв образ, или ако остава най-вероятно той няма нищо общо с реалността.

Комуникацията в интернет дава прекрасна възможност за корекции, преди да си се „изложил", докато при живия разговор е възможно да кажеш нещо погрешно и да не можеш да го изтриеш. Явно страхът от грешка е много силен в младото поколение.
Е, как тогава да очакваме от тях да общуват свободно с непознати в реалния живот?

Дали това не е проблем на личността?

Има хора, които са по-притеснителни и по-трудно общуват с другите. Те не могат да го направят, защото не им достига смелост. За тях да заговориш някого, когото не познаваш, и то на улицата, е немислимо. И без значение дали са на 20 или на 60, тези хора си остават трудни за подобен вид общуване. Каквато и да е причината за това, тя е вътре в тях и единствено личното им осъзнаване може да ги промени.

От опит знам, че инициатори на разговори с непознати по-често са по-възрастните. Младите определено странят от общуването с хора, които не познават. Дали защото са твърде заети със своя свят, своите интереси, своята среда и малко или много непознатите остават извън полезрението им? Ако се опиташ да им зададеш въпрос, те или само вдигат рамене или казват „не знам", и то само за да не бъдат груби и да кажат „не ме интересува".

И най-вероятно, наистина не ги интересува. На 20 години човек има много контакти, непрекъснато общува с приятели, близки или познати. Потребността му да говори е напълно удовлетворена в неговия кръг. За какво му е тогава да търси разговор с някой непознат?

С напредването на годините, обаче, хората изгубват контактите си, социалната си среда, а заедно с тях и възможността да проведат разговор. Затова, при всеки удобен случай те с готовност общуват с непознатите, които срещат на улицата, в магазина, в аптеката, в театъра. А общуването е непринудено и напълно естествено, такова каквото би трябвало да бъде през целия ни живот.

Когато извървиш дълъг път, започваш да разбираш, че хората, имат нужда да си спомнят за връзката помежду си – чрез разговор, докосване и отношение – защото всички – познати и непознати – сме едно цяло. И макар, че сме забравили този факт, той си остава част от реалността, ние имаме нужда да преоткрием връзката между нас и вътре в нас.

Ако не го направим, съществува опасност никога да не осъзнаем истината за човешките отношения, и да пропуснем да изживеем любовта – онази любов, която прави живота ни значим и смислен.