club50plus.bg

Елеонора отключи входната врата и потъна в хладния сумрак на антрето. Съпругът й не се бе прибрал, a обикновено я изпреварваше. Тя натисна невидимия ключ на лампата. Светлината плисна и се стовари върху чифт черни мъжки обувки, тези с които той бе излязъл сутринта - едната лежеше катурната настрани, а другата, кръстосана върху нея.  Студени тръпки плъзнаха по гърба й. Изрита сандалите си и се втурна към всекидневната. Живко седеше на фотьойла до прозореца с поглед, впит в махалото на часовника. Наляво-надясно, наляво-надясно - с едва доловим звук то отмерваше хода на бързащото за някъде време.  Съпругът й не я забеляза. Обикновено розовите му, пухкави страни бяха хлътнали и плашещо бледи.  Може да беше от слънцето, което нахлуваше през огромния прозорец и пръскаше светлината си до средата на стаята. Елеонора се приближи и коленичи пред Живко. Хвана ръката му и потърси погледа му. Сивите ириси тъмнееха около разширените му зеници.

- Какво ти е? Случило ли се е нещо? – Той отвори устни, но от гърлото му не излезе нито звук.  – Така, успокой се, тук съм, всичко ще бъде наред. Тя започна да гали ръката му, която потреперваше. Разтри пръстите му един по един. Отметна назад твърдата му и непокорна коса. Слепоочията му вече сребрееха. Целуна го по челото.

- Откриха ми…- произнесе той глухо, така тихо, че тя едва го чуваше, - блок, сърдечен блок, като на чичо и братовчед ми. – Обля я студена пот и закри устата си с ръка.

- О, Боже - отпусна се на пода до него тя  – а трябваше да се стегне, да не го напряга допълнително, - затова си притеснен… чакай, чакай, - приласка го тя - ще се справим,  двамата, знаеш, че не е толкова страшно.

- Няма, не вярвам. Чичо си отиде на 55. Остават ми 15 години. И край  – Живко наведе глава и две сълзи отчаяно си запроправяха път по лицето му. Огромните му рамене потръпнаха. Той избърса очи с опакото на ръкава си, отмести съпругата си, надигна се от мястото си и затътри крака към вратата. - Трябва да изляза, задушавам се. 

- Чакай, къде отиваш, не може… разстроен си. Ела да се успокоим малко, да помислим.

Живко не спря, обу се в движение и излезе от апартамента. Тя го последва след секунда и го свари да отключва колата.

- Не трябва да караш, в никакъв случай. – Живко завъртя ключа. Без колебание тя отвори другата вратата и седна до него.

- Няма да те оставя сам…. идвам с теб, пък каквото ще да става..

Живко подкара бързо по улиците на града. 

- Намали. Ще блъснеш някого.

Той уби скоростта.

- Защо не спреш да се поразходим…

- Няма как да живея с тази мисъл, тя ще ме убие.

- Ще се справиш, ти можеш, убедена съм. С теб съм… ще направим каквото е необходимо, всичко.

Живко пак млъкна. Пое по околовръстното, по което се виждаха едва няколко автомобила. Подминаха една бензиностанция. Ели нямаше идея накъде отиват, съмняваше се, че той самият е наясно.

- Никой, запомни, никой не знае колко му е драснато там гор...- тя не успя да довърши мисълта си, защото подскочи, а после залитна напред и удари челото си в предното стъкло. Живко беше завил рязко по един черен път към лозята и беше улучил самотно стърчащо дърво. Ели изохка, отдръпна се назад и започна да разтрива удареното място. Погледна го през сълзи, гледаше я и той, не личеше да е пострадал, но беше уплашен… този път заради нея.

- Извинявай. Много ли боли? Дай да видя?

- Добре съм. Почти. Няма нищо, ще мине. А, ти?

- По-добре съм от теб – отговори Живко и за първи път се усмихна. - Сигурна ли си, че не те боли… много. Няма да си простя, ако ти се случи нещо заради мен. Чакай тук.

Той излезе от колата, мина пред нея и огледа пораженията.  Ламарината й била изкривена,  но можела да се движи. Самотното дървото, също пострадало от удара, ги наблюдаваше. На мястото на обелената кора се беше отворило едно голямо око, което не ги изпускаше от поглед, докато Живко даваше на заден и поемаше по обратния път. Тревата отстрани на шосето беше изсъхнала, есента настъпваше. Но все още щяха да имат хубави дни, вярваше Ели. Тя отказа да минат през болницата.Трябваше да вземат малката от свекърва й. Докато пътуваха, научи, че в службата му били въвели задължителни прегледи и този ден Живко бил в болницата. Лежал омотан с жици, когато кардиологът казал, че има проблем. Извикал за консултация шефа на отделението, разчели втори път данните и му съобщили. Нямал ясен спомен как си е тръгнал от там, как се е прибрал вкъщи.

Дъщеря им беше на три години, синът им - на единадесет.  Решиха, разбира се, да не ги тревожат.  Щяха да говорят с лекаря, да чуят и други препоръки, да потърсят сами рецепти и лекове.

Слава Богу, Живко не пушеше, сигурно защото никога не му е било забранявано. Дори когато станал на 18, баща му му предложил да запали, ей така, като голям мъж,  но той отказал - не понасял миризмата.

Съпругът й се успокои и се взе в ръце. Постепенно запълни цял рафт с тънки книжки като „Как да закалим сърцето си”, „Тичайте за здраве”, Здрави с йога” и все в този дух. Тичаше всеки ден по 3-4 км и в хубаво, и в лошо време. Дори тъща му, която им гостуваше през зимата, се възмущаваше.

- Вместо да тича, да вземе да свърши някоя работа вкъщи – я виж, здрав и прав. Ели сама върти къщата. Стопила се е.

Той пък й напомняше, че киселото мляко се яде със захар, а не обратното, и настояваше да не топи толкова често лука в солницата. Тогава тя заплашваше, че повече няма да стъпи у тях. Но всъщност не изпълняваше заканите си и никой от тях не си слагаше на сърце тези спорове. 

Всяка година в началото на есента двамата ходеха до онова дърво. Понякога се разхождаха нагоре по пътя, друг път оставаха в колата и го гледаха. Макар и наранено, то стоеше изправено и не натрапваше недъга си, получен, докато ги беше спасявало от самите тях. На третата година на мястото на обелената кора някаква двойка бе изписала инициалите си Н + В е равно на сърце.  Да, сега дървото имаше още една важна задача - да опази и тази любов. А времето течеше. Децата им пораснаха и се изучиха. Синът се ожени и ги зарадва с първото внуче.

И отново беше есен. Короните на дърветата блестяха в златно-керемиденo. Най-нетърпеливите листа вече падаха по земята. Слънцето топлеше, но не пареше. Ели помоли дъщеря си да я закара до едно място. Младата жена опитваше да прекарва повече време с майка си и не попита за подробности.  Няколко километра извън града Ели посочи тесен, неасфалтиран път, по който трябваше да завият. Спряха до едно самотно дърво.

- Двадесет и пет години всяка есен идвахме тук с татко ти. Не исках тази година да съм сама. Ще сляза за малко.

Ели отиде до дървото и сложи ръката си върху него. Устните й промълвиха нещо. Поклати глава. Помилва кората му и продължи да му говори. Само дървото и може би още някой друг можеха да чуят думите й. Беше дошла да се сбогува.