club50plus.bg

ХОРАТА НА ЛЪЖАТА И ЗЛОТО

Част ІІ

 

Колкото и да е странно, злите хора са често деструктивни именно, защото се опитват да разрушат злото. Проблемът е, че го локализират погрешно. Вместо да унищожават другите, би трябвало да унищожат болестта в себе си. Думите „образ”, „привидност”, „погледнати отвън” са особено подходящи да ги разберем. Макар, че са лишени от всякаква мотивация да изглеждат добри, те неистови се стремят да изглеждат такива. Именно за това са хора на лъжата. Без да признават, те чувстват естеството на своята природа и неистово се стремят да избягат от това. За разлика от психопата, те не са съвсем оперирани от чувство за морал. Злото е възможно да бъде разпознато от неговата маска. Виждаме усмивката, която прикрива омразата, мазното ласкателство, което прикрива яростта, кадифената ръкавица, в която се крие юмрук. Маската, която злото най-често избира е маската на любовта. За това най-типичната жертва на злото са децата. Това е естествено, защото децата са най-слабите и беззащитни членове на обществото, но и защото родителите имат власт над живота им, която по същество е абсолютна. Незрелостта на детето и произтичащата от това зависимост оправдава голямата власт, дадена в ръцете на родителите. Отношението родител – дете е отношение на принудителна близост. Господарят винаги може да продаде роба си, но не така е с родителите. Както детето не е независимо от родителите си, така и на тях не е лесно да избягат от децата си и от проблемите, които им създават. Ако искате да потърсите злите хора, най-лесния начине е да проследите жертвите им. А най-вероятното място, където може да ги намерите е сред родителите на емоционално разстроени деца.

Тъй като са експерти по маскировката, разкриването на злите не е лесно. Главната причина да знаем повече за човешкото зло е нежеланието му да бъде изучено. Основният му психологически проблем се крие в нарцисизма, на който посветих преди година публикацията „Нарцисът, отровното цвете на обществото” - http://djani.blog.bg/lichni-dnevnici/2017/06/26/narcisyt-otrovnoto-cvete-na-obshtestvoto.1553808.

 По тази причина няма да се спирам на него.

Злите хора отричат да страдат от угризения на съвестта за своите прегрешения, несъвършенства и причинени злини, като прехвърлят вината на други. За тези над които господстват, създават едно умалено болно общество. Изживяват ли някакви морални страдания злите и фалшиви хора? Външно не изклежда че страдат дълбоко. Така и трябва да бъде, тъй като не признават слабостите и недостатъците си. Те трябва да смятат, че са винаги на върха, че винаги те командват. Нарцисизмът им го изисква. Компетентният им вид не е нищо повече от привидност и преструвка. Вместо да командват те, командва нарцисизмът им, който винаги изисква, принуждава ги да поддържат форма и цялостност. Помислете си само, каква психическа енергия се изисква за да се подържа този толкова характерна за злите хора привидност. Определено можем да ги съжалим за това, че прекарват живота си в непрестанни страхове от разобличение. Каква сила ги е обладала, какво ги тласка? По същество това е страха. Те се ужасяват, че привидността ще се разпадне и ще бъдат разобличени пред света и себе си. Страхуват се да погледнат злото в себе си. От всички емоции страхът е най-болезнен. Независимо от усърдното им старание да изглеждат спокойни и хладнокръвни в ежедневието си, изживяват живота си със страх. Дори и да не сме способни да ги съжалим за ужасните старини, които ги очакват, можем да  им съчувстваме по човешки.

Но, освен индивидуално зло съществува и колективно зло. Особено по време на война. Ние хората сме така устроени, че се нуждаем от чувство за собствена социална значимост. Усещането, че сме нужни и полезни е приятно за всеки. И обратно, нищо не предизвиква по-голямо отчаяние от усещането, че сме безполезни и ненужни. Във време на траен мир военните са пренебрегнати. В страната си са смятани в най-добрия случай за необходимо зло, а от някои за паразити. По време на война обаче стават жизнено важни за оцеляване на държавата. Презрените стават герои. Военната ситуация не само радва военния от кариерата, но му носи и икономически изгоди от участие в мисии и военни конфликти, особено когато са извън страната. В мирно време повишенията и бюджета са замразени. За да може да оцелее тогава, професионалния военен следва да притежава морална издърливост по-висока от обичайната. Трябва да чака, непризнат и захвърлен, докато възникне военен конфликт, когато отново ще получи своето. Отговорността му внезапно и драматично нараства. Повишенията идват бързо. Расте заплатата, засипват го с премии и облаги. Отнова той е човекът на деня, авторитетен и значим.

При това положние редовия военен, ако не съзнателно, то подсъзнателно мечтае, жадува за война. Във войната той се реализира. Малцина военни, които са духовно извисени успяват да преодолеят могъщите и естествено присъщи на професията си наклонности, за да защитят каузата на мира и да работят за нея. Но такива невъзпети герои и мъченици на каузата на мира сред тях се срещат рядко.

Друг фактор на който трябва да се обърне внимание е технологичното ниво на армията. Значително по лесно се воюва не в пряк двубой с противника, а с натискане на копчета за освобождаване на бомбения товар и ракети от самолета, както и поразяване на цели от немислими преди години разстояния. В това отношение армията е отражение на увлечението на цялото общество от машините, компютрите, роботите, които правят всичко вместо тях, включително убиването, лесно и успешно на стотици и хиляди хора. Военни и цивилни жертви. В резултат на това с неутолима страст се впускат във военни конфликти с неравностоен противник.  Списъка е дълъг. И все пак цялата събрана накуп технология, ноу хау и военни умения поннякога не вършат работа. Примерите във Виетнам, Афганистан, Йемен и сега в Сирия са красноречиви. Не могат да спечелят войната въпреки огромното технологично превъзходство. Не друг, а непобедимите военни усетиха немислимото. Не могат да постигнат единственото за което ги има и да оправдаят съществуването си. Грижливо култивираната „чест на пагона”, гордата им традиция, всичко отиде по дяволите. Така стигаме до масовите убийци. Най-злите с невероятната и мрачна лудост на Адолф Айхман.

Един от най-обозпокоителните факти в процеса срещу Айхман е, че прегледан от независими психиатри преди процеса са констатирали, че е съвършено нормален. Човек на чиято съвест лежи смъртта на милиони евреи от Холокоста. Всички ние поставяме знак на равенство между чувството за справедливост, разсъдливост, способност за любов и разбиране на ближния. Разчитаме, че хората със здрав разсъдък ще запазят света от варварство, лудост и разрушение. И сега започваме да разбираме, че тези хора са най-опасните. Именно нормалните, добре адаптиращи се хора, без угризение и малодушие насочват ракетите и натискат копчетата, които ще поставят началоно на грандиозния празник на разрушението. Празника, който те, нормалните са ни подготвили. А заедно с тях хилядите и милиони, учени, инженери и специалисти, работещи за военно-промишлените комплекси, въоръжаващи и превъоръжаващи армиите и търгуващи със смъртта.

Какво да правим с носителите на злото, които така успешно се преструват на здрави, когато тяхната разрушителна способност е призната за толкова „нормална”? На първо време трябва да престанем да вярваме на маските и да се подвеждаме от лъжите. Една стара максима гласи: „Опознай врага си!” Трябва не само да разпознаваме, но и да изучаваме тези хора. И да направим, каквото е по силите ни, за да ги лекуваме, контролираме и изолираме.

Знаем, че добрите хора могат да се оставят да бъдат проникнати от злото на другите, да бъдат смазани, и същевременно да останат непокътнати, да бъдат в известен смисъл дори убити и все пак да оцелеят и да не се предадат. Винаги когато това се случва, равновесието на света се възвръща.

 

СВЕТОСЛАВ АТАДЖАНОВ

Djani.blog.bg