club50plus.bg

Някои се страхуват от нея, други будят вечността в себе си

Смъртта е единственото нещо, в което можем да бъдем сигурни на сто процента. Който не се е родил, той не си е отишъл. Нашият живот прилича на пътешествие с влак от гара А, раждане, до гара Б, смърт. Колко продължително е това пътуване и колко удобно зависи както от нас, така и от външните фактори: съдба, среда, социум. Единствено сигурното при това пътешествие, както всеки знае,  е краят му!

Има една особена категория хора: мистици, йоги, търсещи души, които отделят огромната част от живота си, за да бъдат в директен досег именно със смъртта. Едва ли техният начин на живот е най-еволюционно адекватният, но определено можем да научим доста от опита и постиженията им.

Такива хора се подлагат на продължителни гладувания, на тежки медитации, при които практически спира дишането и цялата биологична дейност, тренират се в условията на екстремен студ, болка и ужас – за да посрещнат и укротят гордостта си и да събудят вечността в себе си.

Те твърдят, че чрез развитите си по-висши сетива могат да наблюдават процеса на естествена смърт и ясно заявяват, че в него не съществува никакво унищожение, край или анихилация. Напротив, според тях т.нар. смърт представлява раждане за един по-фин и радостен живот.

Те сравняват живота ни метафорично с този на гъсениците. Ние си мислим, че крайната истина се заключава в тесните разбирания на детската ни наука или на носените с хилядолетия предразсъдъци. Когато гъсеницата забави жизнения си цикъл и застине в какавидата си, за нея това представлява смърт. За събуждащата се и раждаща се от гъсеницата пеперуда обаче тази „смърт" представлява раждане. Раждане за един по-фин и светъл живот, в по-голяма хармония с природните закони.

Йогите твърдят, че още приживе се научават по собствена воля да напускат телата си и да преживяват живота на по-висша октава. Те казват, че страхът от смъртта е единствено рожба на грубо невежество и че ако има нещо, за което действително имаме да тъжим, то е неосъзнатото ни невежество.

Засега човечеството не разполага с научен начин за проверка на валидността на техните думи. Единственото, което можем да направим е да им повярваме или не.
Под една или друга форма, същото твърдят мъдрите хора от цялото земно кълбо и от всичките хилядолетия помнена и съхранена история.

Когато мислим за смъртта, полза от отричането ѝ няма. Отричането ѝ единствено засилва страха ни от нея, като го изтласква дълбоко в несъзнаваното ни.
Няма смисъл и от гняв – безсилни сме пред неумолимото ѝ приближаване. Гневенето против факта на настъпващата смърт единствено може да ни направи сприхави, недружелюбни и отчаяни старци – а това ще бъде резултат от невежеството ни по отношение на смъртта.

Често отричането и съпротивата срещу неизбежността на физическата смърт водят до отчаяна депресивност, до изолация от социални контакти и отдръпване в тъгата на очакваната загуба на живота. Изходът от това състояние отново лежи в знанието, идващо от мъдростта на опитните в общуването със смъртта.
Това знание води до спокойното ѝ приемане!

Приемане не само с главата, но преди всичко, през мъдростта на сърцето. Смъртта, според древната мъдрост, е просто преход – няма загуба, няма тъга, а просто придвижване напред.

Нормално е в старостта да има известно отдръпване на съзнанието навътре, известно интровертиране. Това насочване на вниманието към вътрешния живот прилича на какавидирането на гъсеницата и постепенното ѝ превръщане в пеперуда.

За да бъде в хармония с природата обаче, това отдръпване е нужно да бъде наситено с жизнен оптимизъм, с една свързаност с Живота на цялото, обхващащ далеч не само познатия ни малък живот.