club50plus.bg

Днес определено не му вървеше. След събуждането, с първата стъпка петата на десния му крак попадна на захаросано петно.

„Снощи съм разлял безалкохолно?" – проблесна разкритие и той на пръсти тръгна към банята. Как мразеше сутрин да си мие краката... Откъсна остатъците от рулото тоалетната хартия и както бе по пижама, изтърка едно по едно пораженията върху подовата настилка. Сутрешното излежаване бе изядено от снощната немарливост.

- Човек трябва да се учи от грешките си. – промърмори Минчо и в този момент си разля кафето.

Отново хартията влезе в работа.

„Днес ще купя салфетки и нова гъба." – примири се младият мъж и горделиво огледа скромното си жилище. С много лишения изплати гарсониерата, докато връстниците му се свираха по мазета и тавани под наем. Неусетно спомените го прехвърлиха в деня на осъзнаването – третия му рожден ден. За жалост, паметта бе безсилна да се върне по-назад: С треперещи малки пръстчета сложи дарените му парички в касичката и започна смисленото си съществувание. Роднините се бяха събрали около него и доволно си намигваха. Уви, сега – на двадесет и пет, покрай покупката на жилището, влогът му бе почти изчерпан и това не му даваше мира. За кой ли път тъжно изчисли наум прахосаните пари за кино, тролеи и няколко пъти за алкохол: „Никога повече!" – закани се Минчо и излезе. Отличната диплома и добрият му външен вид бяха изиграли ролята си и при намирането на подходяща работа. Естествено офисът бе наблизо, за да не разхищава пари за транспорт. Увлечен в мисли, забрави за опасностите по пътя и една от плочките под краката му изсъска. Миниатюрният гейзер от кална вода бе достатъчен за да съсипе крачола му. Ядосано изруга и се пребърка за салфетки. Нямаше! С примирени стъпки стигна до сградата, където работеше, но първо посети аптеката. Малкото помещение бе в съседната кооперация и той надникна с надеждата, там да е по евтино, отколкото в магазините.

Вътре, току що напъпило девойче разресваше русите си коси и пееше наред с радиото: „Къде си ти любими, в тъмното ще чакам до зори..." Явно се занимаваше от тоалета си отрано, защото устните й блестяха, като току що откъсната роза.

- Някакви салфетки, моля. – поиска си Минчо, леко смутен.

Седна на табуретката срещу гишето и започна да търка калните петна по краката си. Продавачката го изгледа съчувствено и бурно се напъна да помага.

- Ей сега, господине. – подвикна тя, докато доближаваше с бутилка вода.

В стремежа си да бъде полезна, приклекна срещу него, но хлъзгавият под им изигра лоша шега. В един момент дамата се подхлъзна и русата й глава болезнено се заби в слабините му. Минчо безмълвно изрева, но външно запази самообладание. Очите им сконфузено се срещнаха, докато тя продължаваше да почиства крачола му.

- Мисля, че вече е добре. – замазваше аптекарката случката, докато той се оттегляше с останалото си достойнство. – Ако нещо не е наред, наминете след работа. Аз стоя до късно...

Минчо я изгледа със снизхождение и отвори вратата.

- Човек, като работи за себе си, може да си стои и цяла нощ. – продължаваше да си говори момичето. – Нали аптеката си е моя...

Ушите му настръхнаха, като на магаре. Успя да докара усмивка на лицето си и полуобеща да намине.

- Казвам се Мими. – изпроводи го тя с такъв поглед, сякаш го целуваше.
- Аз съм Минчо. – смутолеви той и бързо излезе.

В работата, невървежът му се обърна. Началниците и по низшият персонал сякаш се бяха наговорили да бъдат любезни и мили с него. Наред с познатите му от етажа лица, така и непознати колеги от отделите за чужбина, също се извървяха да го видят. Сякаш цялата застрахователна компания в този ден се гордееше с него. Особено напористи бяха жените. На групи по две и по три минаваха покрай него и си бърбореха за щяло и нещяло.

Малко преди обяд се отби в тоалетната и разкри причината: В областта на слабините му, избелелите дънки бяха ярко обагрени в червено. Отпечатъкът от целувка бе гарниран с няколко руси косъма, здраво захванати за ципа на панталоните. Минчо отчаяно осъзна на какво се дължи нарасналия интерес към личността му и се опита да почисти петното. Усилията бяха напразни. Появи се по коридора с небрежно превързан през кръста пуловер и тръгна към кабинета на началника.

- Заповядай, Минчо. – ведро го покани шефът.
- Имам молба, господине. – засуети се служителят. – Нещо не ми е добре. Мога ли да прескоча до нас, пък като се оправя, веднага се връщам.
- Разбира се бе, Минчо. Я стига си се притеснявал. На всеки се случва понякога. Ние тук, да не сме някакви чудовища? Почини си, успокой топката, пък утре ще дойдеш. И горе главата, момче! Коледа наближава и белобрадият старец със сигурност ще ти донесе това, което желаеш. Или вече го е донесъл? - захили се сладострастно началникът.

С облекчение закопча пухенката. Срамното петно бе прикрито, но въпреки това, щом тръгна по коридорите, сякаш имаше ревю. Случаен разносвач на пица си говореше с електротехника на сградата и само след миг и той го зазяпа, като кинозвезда.

- Довиждане, Минчо. До утре. – изпратиха го мнозина чак до входа.

Направи няколко крачки и воден от непреодолим импулс пристъпи за втори път прага на аптеката. Без обяснения разтвори дрехата, като си предаде печален израз. Лицето на Мими се зачерви, както червилото по устните й, докато виновно кършеше ръцете си.

- Леле, какво сме направили? – засуети се девойката.
- Не можах да остана на работа. – продума момчето и се тръшна на табуретката.

От този ден станаха неразделни. Мими постоянно го развеждаше по нови, непознати за него места из града и той започна да вижда света по друг начин. Доходът й не беше чак толкова голям, но тя умееше да се весели. Караше го да се чувства различен, да отстъпва от принципите си, а понякога – направо да ги погазва: „И все пак, – мислеше си напоследък, Минчо – въпреки коледните празници и напук на неочакваната любов, която ме налетя и даде неочакван тласък в кариерата ми, аз вътрешно си усещам, че има нещо гнило."

След инцидента в аптеката, началниците все повече го лансираха и му поставяха отговорни задачи, а за поведението на колежките си - направо нямаше думи! Само че, вместо да обърне внимание на някоя по-висшестояща измежду тях и да върви нагоре в йерархията, той обикаляше градските паркове и пиеше бира по кафенетата. Внушителната премия преди Коледа сякаш отвори очите му.

Имаше и друго: От три години нямаше връзка с родителите си и по тези въпроси избягваше да говори с Мими. Често преспиваше при нея, но никога не я канеше при себе си, в гарсониерата. Раздвоен между нейната всеотдайност и огромната си зависимост от парите, младежът взе да са поболява.

- „Как да я поканя? – отчаяно стискаше очи в леглото. – Ами ако счупи нещо? Или разлее вино по чаршафите? Толкова се трудих за този дом, а сега с лека ръка да го сподяля с една – почти непозната."
- „Нали я обичаш?" – дочуваше понякога един подтиснат глас в главата си.
- „Какво общо има тук любовта? – отговаряше Минчо. – Аз и мама и тате ги обичам, ама те са си отделно. Сега става въпрос за друго..."

Следвайки този ред на мисли, които се бяха превъплътиха в действия, младежът стоеше сам в Коледната нощ, втренчен в телевизора. От време на време отпиваше от малка бутилка мента. Тя бе дружинката му в святата нощ. На масичката срещу себе си, бе наредил ветрилообразно банкнотите от премията и през минутка им говореше:

- Тя прахоса толкова много от вас, но аз ще ви спася, приятелчета. Докато не осъзнае колко сте важни, помежду ни не може да има никаква сериозна връзка.
- Глупак! – извика срещу него белобрадият старец от телевизора и Минчо подскочи.

От третата годинка, та досега, животът му се превъртя пред строгия поглед на старчока. Тогава ръката му конвулсивно се обви около бутилката и тя се пръсна. Зелената течност, примесена с кръв опръскаха банкнотите, но той не трепна. Обладан от властния взор на чудотвореца, младежът нахлузи обувките и хукна навън. Наближаваше полунощ и почти нямаше минувачи. За броени минути стигна до аптечката и отправи благословия към небето. Вътре светеше и малката Мими слагаше звездата върху висока, колкото самата нея елхичка. Минчо нахлу вътре и с окървавена ръка й помогна да довършат делото. Виждайки раните, тя извика от болка и се втурна навътре за лекарства, но той я притегли към себе си.

- Няма да те изпусна повече. – прошепна момъкът, докато часовникът отмерваше полунощ.