club50plus.bg

Студена и суха сутрин. Бъдни вечер, а дори няма сняг. Вървях и си мислех как нищо хубаво не е останало на този свят, как вече не вярвам в чудеса и дори в собствените си мечти. Понеже беше Негов празник, си обещах, че давам последен шанс на Господ да ми върне вярата във всички тези неща. Уви, всичко вървеше точно в обратната посока. Липсваше сняг на двадесет и четвърти декември. А точно това се молих да не стане. Що за Коледа е без сняг?!

Вървях си бавно към вкъщи, без да бързам да се прибирам. Тогава се натъкнах на човек, който промени живота ми. Съвсем сериозно!

Двама възрастни човека, стоящи на пейката пред старческия дом, не биха трогнали никого, но искрите в очите им трогнаха мен. Имаше нещо загадъчно в техните усмивки, в щастието, изписано на лицата им. Все пак, това са хора, изоставени сами и безпомощни на грижите на напълно непознати. Нямаше как да ги подмина, затова забавих крачката си и спрях, за да ги попитам къде се намира най-близкият магазин. Това беше първото нещо, което ми дойде наум, защото много исках да ги заговоря. Отговор не получих, но за сметка на това присъствах на сцена, намираща се на прага между едно далечно минало и едно трогателно и вълшебно настояще.

Жената ме заговори толкова нестандартно, че нямаше как да не ме впечатли, затова и реших, че просто не е чула въпроса ми.

- Младите днес нямате време за нищо, подминавате красивите моменти и отпращате любовта. Едно време ние нямахме тази свобода и страдахме от решенията на другите. – започна тя, много въудошевена.
- Колкото и да не ми се иска, мисля, че трябва да се съглася с Вас. Просто други неща са в главите ни... – измънках аз, изумена от общителността на жената. Веднага усетих, че има нещо конкретно предвид. В отговор обаче тя просто се усмихна, стана от пейката и замина нанякъде.
- Седни до мен, младо момиче. Дядо ти цял ден стои на тази пейка и търси с кого да си каже две приказки. – подаде ръка към мен бедният старец и ми направи място до себе си. След това чаровно ми смигна. На мен винаги ми е било интересно да разговарям с възрастни хора, затова седнах с огромно желание.
- Е, как си, ти, дядо? Всичко наред ли е? – заговорих го аз.
- Добре е, как да е... Справяме се все някък. Ти на колко години си, с какво се занимаваш, девойче?
- А, моят живот не е интересен. На осемнадесет години съм, тази година завършвам. Сега сме ваканция, ама много ми е неприятно, че няма сняг. Утре е Коледа, а аз нямам настроение. Направо да ти съсипе всичко... А иначе така обичам Коледа!
- Браво, пожелавам ти много успехи в учението. Не се отчайвай за снега, мойто момиче. Не спирай да вярваш. Нали знаеш, че за да получиш добро трябва да направиш добро. Ти дойде да ми правиш компания, когато те помолих, но аз нямам какво да ти дам сега, ще ме извиниш. Но виж този човек там – студено му е и вероятно е гладен. Дай му някоя монетка да се зарадва. – аз пари в себе си нямах, но отидох до човека и му подадох шала си (който беше черен, а не розов за щастие!). Както и една чанта, пълна с неща, които си купих от магазина по-рано.
- Браво, мойто момиче! – усмихна се старецът – Изпразни своите ръчички, за да напълниш чуждите. Това е в духа на Коледа, ще ти помогне да повярваш отново, ще видиш. Може би и ще завали сняг. А какво имаш в джобчето си?

След тези думи се почувствах много добре. Замислих се, че наистина направих озни човек щастлив, което ме накара аз да се чувствам добре. Обичам да помагам колкото и с каквото мога. Не искам нищо в замяна, но пък се надявам наистина това да повдигне коледния ми дух.

- Това е един вестник. Има една много интересна статия и си го купих, за да я прочета. – отговорих аз.
- Абре, момиче! Недей вярва на тез' хартии. Слушай мен сега. Аз колко истории мога да ти разкажа - по-истински от всичко, което ще прочетеш. Ти имаш ли си, как му викате сега... авер..? – учудих се от реакцията му относно вестника.

Не съм казала, че е енциклопедия. Просто има интересни неща в него. Мислех, че възрастните хора обичат да четат вестници. Колко са верни статиите в тях вече е друг въпрос.

- За гадже ли питаш? – той кимна. – Ами не, нямам. Много харесвам едно момче, ама то не е в България. Това е още една причина да не вярвам в нищо.
- Това е причината и да изглеждаш така нещастна. Дано поне моята история да те развесели. Пък и вярвам, че ще върне вярата ти в някои неща. Твоето момче, ако те обича, ще се върне. Поне за празниците. Ако трябва Дядо Коледа ще те сблъска с него, ама ще се случи.- при изричането на тези думи той се засмя леко, а след това продължи. – За да повярваш в съветите ми, чуй какво ще ти разкажа. Имало едно време преди много, много години една девойка. Много хубавка. Казвала се Рада. Тя се влюбила в един ерген на име Генчо. От село са били и двамата. Та те, много се харесали, обаче много трудности видяли по-пътя си. Били заедно около година, докато родителите им не разбрали. Между двата рода имало вражда, заради това не им било позволено да са заедно.
- А, това да не е вчерашния епизод на някой турски сериал? – пошегувах се аз, но той явно не одобри това. Погледна ме намръщено и продължи.
- Та, раздели ли ги родителите им и Рада и Генчо не се видяли повече. Тогава тя била на седемнадесет, той на двадесет и една години. След шейсет и две години обаче, те отново се срещнали.
- Като в приказките! И как са се познали? Все пак не са се виждали толкова време. - този разказ взе да ми става все по-интересен. А и старецът така увлекателно говореше. Не отричам, че някои моменти ми прозвучаха точно като в някой сериал, но здраве да е!
- След откриване на много, много съвпадения, моето момиче. Но не това е важното. Виж как съдбата ги е събрала заедно след толкова години. И ти казвам - това се е случило, баш' защото са имали вяра. Станало е на Коледа. А и както в твоя случай са били на много голямо разстояние един от друг, ама – ето на! Така, че не губи вяра.
- Да, тя съдбата си знае работата. Ама къде са се срещнали? Да отида да търся и аз моя възлюбен там - попитах аз и осъзнах, че много невъзпитано прекъсвам човека, но исках да разбера всичко.
- Съвсем случайно – и двамата самотни и нещастни. Те са имали други партньори преди да се срещнат отново, но и двамата са починали. Виж какво съвпадение! Ти се усмихваш, ама не знаеш колко е малка вероятността това да стане. Аз гаратирам истинността на историята, така че не се усмихвай под мустак. Тези двама влюбени след толкова време са имали късмета, който им липсвал преди. Генчо и Рада били много щастливи от срещата си и дори решили да се сгодят. И заживяли щастливо. Ха-ха- ха, както завършват приказките, нали?

Много красива история! Изобщо обаче не ми се вярва да е истинска. Може и от годинките да е, просто да си измисля разни работи. – помислих си аз на ум, но не посмях да го кажа. Да не засегна човечеца. Сетих се обаче, че в един вестник бях прочела подобна история. Както се досещате и тогава реагирах по същия начин. На дядото отвърнах само следното:

- Много интересен край. Хареса ми историята. Аз забравих да те питам на колко години си, дядо?
- Аз съм на осемдесет и...
- Генчо! – чу се някакъв глас.
А! Някой май ми викна отвътре. Я малко замълчи, девойче!
- Хайде, дядо Генчо, време е да те облечем и да отиваш на коледното тържество. Баба Рада те чака в стаята.
- Е, момиче, аз ще тръгвам. Подай ми шапчицата, която е до теб. Пожелавам ти весели празници и всичко хубаво. И пак ти повтарям – не вярвай на тез боклуци дет' ви ги продават. Поговори с някой опитен човек и ще ти помогне Виж! Май заваля сняг!Ехо, чуваш ли ме?
Аз стоях онемяла и не знаех какво да кажа. Заваля сняг! И тази история! Вие обърнахте ли внимание на имената? Дали наистина беше техният живот? Толкова мъдрост лъхаше от лицето на този човек, че аз веднга му повярвах. И този сняг! Невероятно! Почнах да се чудя да не е някакъв ангел или нещо такова.
- А, извинявай. Отплеснах се. Благодаря, весели празници и на теб. Ще послушам съвета ти. Заповядай шапката.
- А, и още нещо! Никога не заставай с гръб към улицата, така обръщаш гръб на любовта. Аз те гледам така от известно време, белким сама се усетиш. Не е хубаво, никак не е!
- Хахаха, добре, дядо Генчо. Ще знам, макар аз да не вярвам в любовта...
- Как така не вярваш? Така не може!
- Ами, нали ти казах за моето момче. Никога няма да го видя сигурно повече.
- Не говори така. Нали не е в казарма, на гурбет или на фронта? Щом не е, ще го видиш съвсем скоро. Обаче трябва да повярваш и в любовта, както във всичко останало. И в думите ми. И не стой вече така с гръб, чуваш ли? И вземи тази картичка, подарък от мен, че ми прави компания. Хайде, всичко хубаво!
- Вярвам, вярвам аз... – казах много неуверено. – Довиждане, всичко хубаво и на теб! Благодаря за картичката! – отвърнах аз.

На това последното не повярвах. Вече си бяха абсолютни бабини деветини или по скоро - дядови, каквото се казва. Само, че доста бързо си извадих заключенията. Обърнах се към улицата, за да пресека, не за да „погледна любовта". Прибрах се и потърсих информация в интернет за този случай. Оказа се, че имената са същите – Генчо и Рада – и това се е случило в моя град. Срещнали са се в този старчески дом, в който ги срещнах. Освен това, пишеше, че дядото е на осемдесет и три. Не можах да се сетя той на колко ми каза, че е, но всичко се връзваше. Не можех да повярвам.

Реших да изляза да разходя кучето си и да преосмисля случилото се. А и да се порадвам на снега най-накрая.

Извадих картичката от дядо Генчо от джоба си, за да я видя. Беше много красива - имаше нарисуван Дядо Коледа. Изведнъж духна вятър и я изпуснах. Тя отлетя чак от другата страна на съседната улица. Един човек я вдигна и ми се усмихна. Погледнах в очите му и останах изумена. Беше Дядо Коледа!

Шегувам се! Вгледах се в лицето на тъмния силует и не можах да повярвам! Срещу мен стоеше любовта на живота ми, завърнал се жив и здрав от въображаемия фронт. Добре де, просто от чужбина. Обърнах се да извикам кучето си, но осъзнах, че отново съм с гръб към любовта на живота си. Той се приближи, подаде ми картичката и ме прегърна. Силно.

Не мога да ви кажа какъв беше дядо Генчо и защо го срещнах на Бъдни вечер, точно когато бях на ръба да загубя всякаква вяра. Знам обаче, че той ми помогна това да не се случи и определено върна коледния дух в сърцето ми. Той сбъдна едно мое съкровено желание... даже две. От този ден аз вярвам, че когато човек иска нещо със сърцето си, може да го постигне, стига да знае как. А начин винаги има.

Не следващия ден се разхождах по центъра и видях един самотен бездомник, втренчил се с празен поглед в пространството. Спрях се до него и му дадох пари, спомняйки си отново за дядо Генчо. До бедния стоеше един човек, който вдигна очи и ми смигна. Сигурна съм, че беше дядо Генчо. Аз почистих очите си, понеже бяха покрити със сняг. Бях готова да го заговоря, но когато погледнах отново към него, той вече беше в далечината, прегърнал някаква жена, отдалечавайки се лека-полека. Единствено бездомникът продължаваше да гледа в пространството сам и отчаян, но поне на лицето му се появи лека усмивка. Не знаех какво да мисля , но си казах, че няма смисъл. Всичко, което се случи си има причина. Дори да е нелогично и кратко, чудото се бе случило. Дядо Коледа наистина ми донесе моето момче - нарисуван на картичка, носи беше Дядо Коледа. И ме срещна с любовта ми.

След няколко дена осъзнах, че дядо Генчо и приятелят ми са се познавали и може би това е „вълшебното чудо", което ни събра. Въпреки всичко някои неща остават неясни и според мен така е по-добре. Хубаво е човек да повярва в някакво чудо. Така занапред ще бъде по-оптимистично настроен и по-щастлив.

Какво да ви кажа, дните около Коледа, наистина са вълшебни. Дори само за един миг, за една малка част от секундата, можете да почувствате всичко, за което сте мечтали. На Коледа стават чудеса! Малки и големи, но винаги имат огромно значение за всеки от нас. Просто отворете сърцето си, както казва дядо Генчо и както казвам аз - затворете ръцете си, защото алчността е нещо грозно, още повече по Коледа. Дайте на някой по-беден нещо, което би го зарадвало, лишете се вие от нещо, за да зарадвате някой друг. Така ще се почувствате и вие добре. В това се крие цялата магия.

Весели празници!