club50plus.bg

Привечер. Или по-точно 16 часа на 22 декември. Годината не е от значение.

Отвън се заформяше бяла приказка. Въпреки че се стелеха рядко и бяха съвсем миниатюрни, снежинките упорито покриваха с белотата си сивия пейзаж на оголените без листа дървеса и осиротялата без цветя и растения земя.
Увлечени в приготовленията, украсата, настроението за предстоящата трапеза на Коледа, със съпруга ми Иван не обърнахме внимание, когато вън се тропна. Нещо обикновено. Ако е съседката, ще отвори.

Когато след известно време Иван реши да погледне дали не трябва да почисти снега, отвори вратата и едва не се спъна. Пред вратата бе проснат заек, покрит със стъпката от задния вход.

- Сийче – изстена той, от което аз изтръпнах. – Ела !
Като приближих, посочи с треперещ пръст:

- Не може да бъде – отрони. – Това е от Рамбо. Само той бе майстор в лова на зайци. И само той пазеше детския си игрив навик да пренася стъпката отзад на предния вход.
Наведе се и вдигна заека. Едър мъжкар, явно удушен от куче.

Иван грабна набързо екипа си – шапка, шуба, обувки и пое да открие нашия дарител. Върна се след два часа, колкото и да обикалял, не открил нищо. А и снегът заличавал всичко.

Рамбо се казваше ловното куче на моя съпруг. Куче, дарено да е ловец. Не минаваше излет, на който да не изуми с изобредателността си, с уменията си и качествата си ловците. Изчезна, както обикновено става – по време на лов.

Липсваше ни и не преставаше да ни липсва. Какво ли не предполагахме до вечерта на оная Коледа с неговия коледен дар.

Заекът сготвихме, както го правехме и преди. За Коледа по традиция го приготвяхме по стара изпитана от нас рецепта в купа от йенско стъкло с капак с гарнитура от гъби, моркови, лук и кубчета бекон, полят с бяло вино.

Този път ястието стана невероятно вкусно. Дори внука, който по начало бе злояд, преяде. Ядяхме и мълчахме със съпруга ми. Подаръци имаше всякакви. Но такъв подарък, направен от обич, от най-обичания ни приятел, който ни направи колкото щастливи, толкова нещастни...

Сякаш член от фамилията, с когото се бяхме мъчително разделили, се е сетил за нас.

И то си бе съвсем така.

Нямаше как и кой друг да би напревил това тъкмо по този начин.
Явно Рамбо е намерил начин да го остави, но къде е сега?!

Къде е сега, така остана загадката.

и спомена за най-незабравимия коледен дар, който сме получавали.

- Божествено - каза снахата. - На татко слука!

- Не - сдумахме се ние. – Коледен дар от много скъп наш дарител.

А после разказахме историята, която децата възприеха като вълшебна приказка.