club50plus.bg

Киселите краставички пристигнаха ненадейно в една октомврийска сутрин. Градецът беше мъничък – почти селце. Магазинът, който ги приюти, отиваше на всичко наоколо – миниатюрно, натурално, простичко. Магазинерът се зачуди защо доставчикът му донесе само един буркан кисели краставички от фирма „Слънчев ден", но докато се усети, онзи вече беше потеглил със синия раздрънкан микробус. Чичото помисли къде да ги сложи, поядоса се, но после се успокои. То в това полу село, полу град, дето всеки въртеше зимнина, кой ли щеше да се поинтересува от готова продукция! Па макар и на „Слънчев ден"! Внезапно тази мисъл го притесни, реши, че ще се увътри с 2 и 30, стана му криво, удари ключа на магазина и отиде в барчето да се успокои с една мента.

Краставичките усетиха вниманието на магазинера и им стана драго, че някой толкова задълбочено мисли за тях. Това им даде криле, те повярваха в своята значимост. Така се надуха в буркана, че щяха да пръснат недобре залепения етикет Свежи кисели краставички от ЕТ „Слънчев ден".

Поогледаха се от високото място, където бяха поставени. От рафта виждаха като на длан всички простосмъртни продукти – пакети с българска захар (не пропускаха после да и се подиграват за произхода), китайски ориз от Дългопол, олио на промоция с малко нетрадиционен цвят, евтини вафли и прости кифли. До тях бяха изложени една консерва ананас на шайби и течен шоколад, които се хвалеха заради чуждоземския си ген. Краставичките не говореха с никого, защото никой не говореше с тях – било от страх, срам, завист или кой знае защо. По цял ден те обсъждаха продукция и клиенти – надсмиваха им се, злобееха и ставаха още по-кисели.

Октомври се изниза, отмина ноември. Хората бяха започнали да отварят своята си зимнина и навсякъде в малкия градец се разнесоха вкусни миризми – на печени с чесън и оцет месести камби, на кавър дисано с червен пипер кисело зеленце, на сочна царска туршия и цвърната с кьопоолу сланинка. Чичото магазинер ядно поглеждаше към киселите краставички, които вече стояха съвсем самотни на рафта. Никой не ги искаше. Бяха купили ананаса и шоколада отдавна. Идеше му на чичото да удари още една мента от яд, ама работа го чакаше.

Той влезе в склада и извади оттам стара кутия. Духна насъбралия се по капака и прахоляк, кихна юнашки и влезе пак в магазинчето. Остави кутията на тезгяха, отвори я и за изважда древни като самия празник в края на годината гирлянди и топки. Е, малко бяха поолющени, гирляндите проскубани, но все пак имаха мисия – да създават коледно настроение. И полекичка целият миниатюрен магазин грейна в духа на Коледа. До киселите краставички кацнаха дребна цикламена топка – леко напукана, и един сребърен гирлянд. След известно време се завърза разговор помежду им. Краставичките разбраха, че голям празник се задава и замечтаха за своето коледно чудо. Вярваха до дъното на семките си, че могат да бъдат отличен подарък. Зачакаха и те добрия старец с чувала, като си пожелаха другата година по-голям – трилитров дом. Вълнуваха се те, вълнуваха се копърът и черният пипер, които им правеха компания зад етикета „Слънчев ден".

И в една декемврийска нощ чудото се случи. В магазинчето дойде Дядо Коледа. Имаше дебело и опърпано винено палто, големи и кални гумени ботуши, побеляла от снега плетена шапка с огромна дупка, месест червенадлест нос и зачервени от студа очи. Брадата му не беше като от разказа на топката и гирлянда, но все пак си беше брада.

Дядо Коледа – кой знае защо, не бе радушно посрещнат от магазинера. Чичото изсумтя, запита го какво иска и без да чака своя подарък, даде един хляб, малко македонска наденица и буркана с нашите кисели краставички. Те така се развеселиха, така драго им стана, че не намериха време да се сбогуват с останалите продукти. Впрочем това беше под достойнството им.

Дядо Коледа си тръгна по пътя, клатушкайки се, а краставичките замаяни вярваха, че е дошло тяхното коледно чудо. Питаха се кого ще зарадва с тях в коледната нощ добрият старец.

Дядо Коледа влезе в дома си, седна самотен до масата, отвори буркана, захапа една краставичка и тъжно въздъхна.