club50plus.bg

Боряна взе дистанционното и запали камината. Беше от ония електрическите. За истинска нямаше време да мисли. Тя извади бутилка червено вино, взе една чаша и седна във фотьойла. Наля си и отпи една глътка. Днес беше Коледа. Истинска Коледа, а тя беше сама. Баща й и майка й бяха заминали на пътешествие във Венеция, сестра й имаше куверт за някакъв клуб, а тя... тя щеше да прекара сама тази Коледа в големия си апартамент. Боряна беше офис мениджер в голяма фирма. Имаше работа с много хора. Понякога дори я заболяваше устата да говори и да обяснява. Но ето днес, днес беше сама. Преди седмица даде пътя на един, който й се зовеше приятел, заради дребно прегрешение. Беше забравил годишнината им. Е, не беше цяла годишнина, а два месеца, но беше забравил. А тя не можеше да търпи такива работи. И го заряза.

Виното не й харесваше, но нали такава беше традицията, на Коледа да се пие вино. Тя отпи още една глътка. Изведнъж й се доплака. Как може на Коледа всички да я оставят сама? С какво го беше заслужила?
В този момент на вратата се позвъни. Тя преглътна и скочи. Може колегите й да идват, може сестра й да се е разколебала, може дори родителите й да са изпуснали самолета.
На врата стоеше истински дядо Коледа с чувал в ръка. И преди тя да каже нещо, той извади от джоба си две звънчета, задрънка и заговори с преправен глас.

 

- Нося подаръци за три сладки деца.
- Тук...
- Къде са те? Дали са се скрили някъде? Аз ще ги намеря.

Дядо Коледа направи крачка да влезе, но Боряна ядосано каза:

- Сбъркали сте. Тук няма деца.

Дядо Коледа спря, остави чувала на пода и проговори с истинския си глас:

- Тук не е ли апартамент 12?
- Не е – натърти Боряна.
- Аз търся апартамент 12.
- Той е отсреща – извика Боряна и хлопна вратата.

Не беше направила и крачка, когато отново се позвъни. Тя отвори с радостно предчувствие, но там пак стоеше дядо Коледа.

- Какво сега? – попита недоволно тя.
- Отляво или отдясно?
- Какво отляво или отдясно?
- Отляво или отдясно е апартамент 12?

Боряна го изгледа възмутено. Този май й се подиграваше.

- Късоглед съм, а съм си забравил очилата. Та ако можете да ми кажете – започна дядо Коледа.
Тя го прекъсна.
- Отдясно – и отново хлопна вратата.

Как можеше изобщо да си помисли, че някой ще дойде да й прави компания тъкмо на Коледа. Тя отново седна на фотьойла.
Боряна беше хубаво момиче, но хората се страхуваха от нея. Тя будеше респект с хладната си интелигентността, с прямотата и работоспособността си. Но дори и най-близките й стояха на разстояние от нея, защото тя не правеше нищо да ги допусне до себе си. Затова на Коледа беше сама. И сама щеше да си остане. Освен ако... ако дядо Коледа не дойдеше при нея.
Дядо Коледа намери вратата на 12 апартамент. Позвъни и тя веднага се отвори. Трима малчугани го наобиколиха и с радостен глъч го вкараха вътре. Следваха стихотворения, песнички, приказки. Децата нямаха намерение бързо да го пускат. А и той се забавляваше. Нямаше никакви други поръчки. Беше изтощен от целодневното разнасяне на подаръци. Смяташе като приключи тук да си легне и да спи.
Когато остана сам на жилищната площадка и натисна копчето на асансьора, той изведнъж се сети за момичето, което най напред му отвори. Беше май много тъжна. И сама. Като него. Вратата на асансьора се отвори пред него, но той не влезе. Хрумна му една мисъл. Защо да не ощастливи едно същество? Не беше истински дядо Коледа, но какво му пречеше да се превърне? Но какво да й подари? Торбата му беше празна. Тогава напипа двете звънчета. Ето какъв ще бъде подаръка. Две коледни звънчета. Позвъни на вратата. Боряна ядосано отвори. Беше видяла през шпионката кой я безпокои.

- Не намерихте ли 12 апартамент? – каза тя.
- Намерих го. Но и за вас имам един подарък – удебели гласа си дядо Коледа.

Боряна го погледна смръщено. Какъв ли ще е този подарък?

- От кого е?
- От кого може да е – от мен естествено. Няма ли да ме пуснете?

Тя неохотно направи крачка назад. Загледана в торбата му се чудеше дали трябва да пуска чужд мъж в къщата си. Обаче все пак беше Коледа.

- Топло е тук – каза дядо Коледа и седна на фотьойла й.
- Щяхте да ми давате подарък – каза тя.
- Ах, да, подарък, но първо няма ли да направите нещо?
- Някъде трябва да се подпиша ли за него?
- Не, да ми кажете я стихотворение, я песничка да ми изпеете.

Боряна го изгледа.

- Добре, стига с този театър! Тук деца няма. Давайте подаръка и си тръгвайте!
- Защо, някого чакате ли?
- Не, никой не чакам. Никой не чакам. Аз както виждате съм сама. И сама ще си остана.
Сълзите напълниха очите й и като порой плъзнаха по бузите. Тя плачеше пред този чужд Дядо Коледа, плачеше и не спираше, защото... защото беше сама.
Дядо Коледа се почувства неловко. Не знаеше какво да направи. Стана и отиде до нея.
- Хей, вижте си подаръка! – разклати той двете звънчета.
Звукът им отекна нежно и закачливо. Тя вдигна разплаканите си очи.
- Това... това ли е подаръкът ми?
- Да, но що за подарък е той? Вълшебен. Този звън привлича нежността, желанието, любовта.

Беше съвсем близо до лицето й. И макар без очила виждаше ясно нежния овал на лицето й. Внезапно усети желания да я целуне. Тя можеше да му отвърне. Представи си как устните им се сливат, как погалва с език небцето й. После я взема на ръце и я понася към фотьойла. Застава на колене пред нея и разкопчава блузката й. Първо едното копче, после другото, третото и четвъртото тя сама разкопчава. Погалва гърдите й, а те са готови сякаш да изхвръкнат от черния сутиен. Целува бедрата й и пръстите му потъват в хранилището на любовта.
В този миг, от унеса му го събуди звънът на звънчетата.
Боряна ги поклащаше и се усмихваше. След това го погледна.

- Ти, ти млад ли си?
- Ами виж сама! – каза той и смъкна омразната брада.

После шапката и мустаците.

- Гледала ли си мъжки стриптийз?
- Не съм.
- Ами гледай тогава! – каза той и започна да съблича червените си одежди.

Смъкна изкуствения корем и остана по дънки и пуловер.

- Е, това е – засмя се той.

От дядо Коледа беше останало усмихнато младо момче. Той тъкмо щеше да каже нещо, когато на вратата се звънна. Чу се висок говор и смях. Боряна отвори вратата. В стаята нахлу сестра й, заедно с куп непознати хора.

- Дойдохме при теб, Боре. Казах си как ще оставя кака си сама. Сякаш някакво звънче ми дрънна и аз хоп поведох тайфата към вас. Хей, това е сестра ми. Малко е дръпната, но става.

Сестра й прегърна Боряна и я целуна.

- Кой е този? – посочи тя бившия дядо Коледа.
- Дядо Коледа – каза Боряна, гледайки момчето усмихната.
- Ами бе – прихна сестрата и се втурна към кухнята.

В този миг отново се позвъни. Бяха колегите от отдела й. Събрали се да празнуват, но чули отнякъде коледен звън и се сетили за нея. Защо и те не можеха да си обяснят. Тя се смееше, целуваше всички, вдигаше наздравица и като че ли забрави за дядо Коледа. Той вече щеше да си тръгва, когото тя със зачервено от възбуда лице го хвана за ръката.

- Благодаря за подаръка – каза тихо тя.
- Явно тия звънчета са наистина вълшебни.

Той не я чу. Беше станало прекалено шумно. Някои танцуваха. Други минаваха покрай тях. Без да искат ги блъскаха. Но той виждаше само нея. И тя виждаше само него. Да, звънчетата бяха наистина вълшебни. Бяха им донесли любовта.