Живял някога добър и скромен човек. Изкарвал хляба си честно като помагал на хората – той бил лекар.
Имал до себе си прекрасна съпруга, която го дарила с детенце. Лекарят не можел да откаже на никого и когато го повикали той поемал без да се замисли и до най-далечната точка на света. Нямало го дни наред и семейството му страдало за него. Не веднъж съпругата му със сълзи на очи го молела да се откаже от това си поприще, да живее в спокойствие и да се радва на сина си, но човека само замълчавал, навеждал глава и поемал отново на път да лекува болните и страдащи хора.Един ден, минавайки през една гора лекарят видял една старица, която лежала на пътя и стенела от болка. Била със счупен крак и не можела да ходи. Човекът веднага я превързал, вдигнал я на ръце и я отнесъл до най-близкото село. Останал до нея докато не се оправила напълно. Когато старата жена оздравяла, тя го извикала при себе си и му казала: „Добри човече, ти не знаеш какво стори, но ще бъдеш възнаграден. Аз съм Смъртта, а ти спаси живота ми и от днес нататък ти ще можеш да лекуваш всяка болест. Имам само едно условие: когато на смъртния одър ме видиш, че съм откъм главата на болния, значи той трябва да умре, ако съм застанала от към краката му, тогава ще можеш да го излекуваш и той ще живее."
Зарадвал се на тези думи лекаря, защото нямало по-голяма награда за него от това да може да лекува и помага на хората. Развеселен си тръгнал за дома си. Но когато се прибрал видял сина си да лежи с треска и съпругата му да плаче до леглото. Изтичал човека и какво да види, Смъртта стояла до главата на сина му. Сълзите се стекли по лицето на човеколюбеца, но изведнъж вдигнал глава и завъртял леглото, така че Смъртта останала до краката на момчето. Така той успял да го излекува и сина му отново го прегърнал топло с любов и обич. Не след дълго обаче съпругата му се разболяла тежко. Лекаря за сетен път видял Смъртта, но този път до главата на любимата си. Заболяло го сърцето, буца заседнала в гърлото му, затворил очи и отново обърнал леглото. Смъртта се оказала до краката на болната и мъжа успял да излекува жена си. Отново били тримата, щастливи и обичащи се.
Една нощ Смъртта събудила мъжа и му казала: „Ти два пъти ме излъга, но аз ще пощадя семейството ти, ела с мен." Отвела го в същата тази тъмна и усойна гора, в която се срещнали за първи път. Въвела го в най-тъмната и голяма пещера. Пещерата била пълна с златни високи чаши. Смъртта казала: „Това е чашата на живота на всеки човек. На някой е пълна до горе, на друг почти празна. Това са чашите на живота на твоето семейство" – показала тя чашите на сина му и съпругата му.
Те били пълни само до половината. „А това е твоята чаша – виж, почти празна е" – казала Смъртта и погледнала човека лукаво. „Давам ти шанс да живееш, можеш да пресипеш от живата вода на сина си и жена си в своята" – подучила го Смъртта.
Човекът се усмихнал, очите му засияли от щастие, сърцето му се изпълнило с любов, обич и радост. Той взел своята чаша, напълнил с нея до горе чашата на сина си, а останалото изсипал в чашата на любимата си.
Още публикации в Конкурса
Милка написа:
Преди повече от 12 години
Идеята е заимствана от народната приказка "Кумецът на Архангел Михаил" .
Костадинка написа:
Преди повече от 12 години
Никога не съм чувала нещо подобно. Много ми хареса. Ако можех да допиша тази легенда - нали се сещате кекво бих добавила - това, което и вие....