Наближаваше Нова година.
Дълго се чуди и на няколко пъти променя мнението си – къде и с кого да празнува. Вариантите бяха два – в ресторант, цивилизовано, или на хижа. Клонеше към вариант едно, досадни й бяха приготовленията, багажът, преценката от кое по колко да вземе, тежката раница,... На всичкото отгоре, дни преди да настъпи Новата, наваля доста дълбок сняг. Пътят беше около два часа, по доста стръмна пътека.Мисли, умува и колкото повече време минаваше, толкова повече се страхуваше, че ще вземе грешно решение и ще си провали празника.
Накрая махна с ръка, настрои се привидно оптимистично и реши – избра хижата.
Съобщи на приятелите си, договориха се за провизиите и ден преди тръгване, вече се мяташе в еуфория.
Както обикновено спа доста лошо. Сънува, че закъснява и събитието се случва без нея. Събуди се рано, уморена, очакването остана в завивките на леглото, а тя тръгна леко сърдита и в лошо настроение.
Донякъде с превоз, през леко слегнат пръхкав сняг, а на места коловози. Дълго, студено и плашещо пътуване. На моменти едва се сдържаше да не пищи от ужас. Започна да съжалява.
Някак пристигнаха до първата (ведомствена) хижа, а оттам ги очакваше стръмна, напълно затрупана, пряка пътека. Събраха се с друга група от съграждани и гости. Забеляза момиче с красива, дълга къдрава коса, слабо и стройно, и си помисли: „Леле, какви мадами си водят тези!". Беше безкрайно изненадана, когато девойчето се обърна и се оказа, че е момче, при това с подчертано мъжествено излъчване. Не можеше да се справи с изненадата и с впечатлението, което й направи косата му. Затвори очи и вътрешно се отръска, за да дойде на себе си.
После пийнаха коняк, посгряха се и поеха по неотъпкания път между преспите.
Търсеха си поводи за смях, макар че раниците тежаха, ходеха с различно темпо, задъхани и предварително отегчени от предстоящите два часа. Другата група също се разтегли, а някои влачеха сплескани туби с червено вино след себе си. От време на време отпиваха и това поддържаше сравнително бодър духа им, а телата – стоплени.
Тя се съобразяваше с темпото на приятелите си. Пошегуваха се с тези, които се бореха с изкачването и освен багажа, тътрузеха с усилие килограмите на наедрелите си тела. Макар и леко раздразнена от студа и честото падане, се опитваше да забелязва неповторимата пухкава белота, заобленостите под снега, формите на зимата, изкусно изваяните дървета, покорно свели клони под бялата тежест. Миниатюрни, съвършени кристалчета, нечовешки изящни, украсяваха боровите иглици. Тихо, толкова тихо, че чуваше тишината. Само човешките гласове пропукваха покоя.
По някое време реши да повърви сама, отделяйки се от другите. Честите спирания я караха да нарушава ритъма си на ходене и я изморяваха повече. Вглъби се в мислите си и не усети как се отдалечи от основната група, пъхтейки по стръмната пътека все по – нагоре. Сепна я едно „Добър ден!", точно когато беше спряла, наведена напред, с подпрени на колене ръце, за да отпусне малко тежестта на раницата от раменете си. Идващият отзад човек виждаше само задните й части, което я смути и накара чевръсто да се изправи. Разпозна идващия и това я съкруши – същото стройно, дългокосо момче, мъкнещо на гръб и китара. Силуетът й някак странно се очертаваше над главата му, обещаващ романтична вечер и „многострунен смисъл". Точно това й хрумна и се усмихна – на мисълта си и на непознатия. Поздрави го и се отмести, за да го пропусне пред себе си.
Той бързо продължи напред и скоро се скри зад заснежения завой на пътеката.
Останалата част от пътя измина сама. Нагоди дишането си спрямо ходенето и се справи сравнително лесно. Пристигнаха доста уморени, бързо разтовариха багажа и се захванаха с трапезата. Стопяваха се последните часове от годината.
Вечерта течеше спокойно. Хвърляше по някой любопитен поглед към съседната маса. Там се вихреха разни забавни състезателни игри. Периодично китарата захващаше някоя популярна и много любима песен, голямата кръгла печка тип „кюмбе" здравата бумтеше и всичко си беше на мястото. До момента, в който той пристъпи, хвана ръката й и я поведе към импровизирания дансинг. Косата му, тази водопадна прелест, леко докосна лицето й, а вътре в нея някой се разкрещя : „Това е той!"
***
Новата година вече беше факт, а всички си бяха легнали. Те двамата седяха със стол помежду си, вместо маса. На него се мъдреха две шишета и две чаши, отпиваха и говореха ли, говореха. Изстиващата печка леко пропукваше, сумракът почти физически ги намяташе и очертаваше някаква интимна уютност, споделено пространство между двама души, в което се раждаше взаимност.
Решиха да излязат пред хижата. От свода на студеното нощно небе, толкова далечно и толкова близко, ги гледаше изцъкленото око на ледената, бледа и любопитна луна, а около нея блестеше широк сребърно сияещ ореол, толкова различен от всичко, което бе виждала до момента, че го прие за знак.
После посрещнаха първите разбудили се. Пийнаха по нещо с тях и едва тогава си легнаха – всеки в своето си легло, но с мисълта за после.
Денят беше ясен, много ветровит и студен. Наумиха си да стигнат до върха над хижата. Заедно с още двама мераклии си приготвиха по някой сандвич, бутнаха в раницата и бутилка шампанско – за разкош, като казваше нейна приятелка.
Стигнаха някак си, отпиха по глътка, но леденият вятър ги принуди бързо да се отправят обратно, стъпвайки в собствените си следи.
Върнаха се, когато слънцето вече беше приседнало на ръба на планината, а последните лъчи докосваха хижата, сянката поглъщаше остатъците от дневната светлина. Приседнаха на пейката пред хижата. От репортерски касетофон звучеше Вивалди.
Години наред се връщаше към този миг и се чудеше как да го нарече – чудо, нирвана, хармония, любов...Беглата слънчева топлина на залязващото небесно светило, сякаш закачено на планиския рид, белотата, проблясваща с милиони кристални люспици, смехът на приятелите, отвъд земните звуци на цигулките, ароматът на коса, топлината на тялото до нея, мълчанието между тях... Какво повече?Беше знак, най – ясният знак, получаван някога. Не можеше и не го отмина. Природата й го подсказваше – не можеше да сбърка.
И просто протегна ръка...
Петя Вълчева - Стефанова написа:
Преди повече от 12 години
Уместна забележка...Но - ръката си получи своето и вече не е сама...
Калинка Петрова написа:
Преди повече от 12 години
Не става ясно защо героинята, след това прекрасно преживяване, е чакала години преди да протегне ръка.И дали тази ръка не е увиснала във въздуха-все пак минали са години...
Костадинка написа:
Преди почти 13 години
Добро е.... Някога, някога ми се е случвало нещо подобно /но само толкова/...