club50plus.bg

Петък вечер. Краят на една полутъмна полусветла седмица (има ток-няма ток). Бързам към втория си още незавършен дом. В ръката ми още студенее масивната месингова дръжка от входната врата на службата.

Вървя на изток, срещу необичайно тъмното небе за това време на годината. Идва буря и поривът на вятъра затръшна зад мен гаражната врата към единствената изкарана стая на партера. Завърших я скоро и с голяма любов. Пода застлах с дъски, стените – в бледовиолетово, плафониера пръскаща мека светлина – всичко мина през моите ръце. Затова ми е хубаво да се отбивам и на обяд и вечер. 

Контролната лампичка на ключа изведнъж светна – вдигнаха шалтера. Включих събираната оттук-оттам малка електрическа печка с изписано на корпуса име „ана" и в стаята се разнесе приятното жужене на нагревателите и благодатна топлина.

Входната врата хлопна... беше Тя. Влезе, посипана по косата и палтото със сняг. Вятърът затръшна след нея отворената врата заедно с облак снежинки, които на светлината идваща от стаята, заблестяха като светулки. Усмихна се и се заоправдава, че не е предвидила да си вземе чъдър. Та кой тази заран е мислел, че днес ще се извие такава буря – си помислих аз. И друго си мислех тогава, пък и сега, когато пиша тези редове. До края на живота си ще помня това видение – тъмната падаща по раменете коса, посипана със сняг и усмивката на премръзналите устни. И очите... очите, които променят цвета си и които не мога да опиша сега – тогава те горяха.

Колко бързо мина времето – час или два... тя бързаше и едновременно с това не искаше да си отива. Беше освободена, но и сдържана. Не се разнежваше докрай въпреки моето старание. Понякога си мислех, че идва само заради ТОВА (дано ми прости)! А ДРУГ ПЪТ СЯКАШ Е НЕПОЗНАТА, В ОЧИТЕ И ПРОБЛЯСВА ВЛАГА – КОГАТО ОТВОРИМ ДУМА ЗА МЛАДОСТТА, КОЯТО СИ ОТИВА, ЗА ЛЮБОВТА, ЗА ИЗГУБЕНИТЕ СЛЕДИ НА на близки и познати. Но това е само проблясък,
И като, че ли спомен за нещо тъжно и безвъзвратно отминало.

Стаичката тази вечер бе пълна с любов. Разговорът след това скачаше от тема на тема, бързо летеше времето. В душата ми се загнезди онова разнежващо спокойствие, онова отпускащо чувство на душевно и физическо равновесие. А вън валеше. От небето на светлината на уличната лампа се сипеше снегът – като от фуния. Тогава времето и дойде – като на Пепеляшка. Скочи забързано се заоправдава и... тръгна. Когато хвана дръжката на вратата, не беше вече тук, не беше същата. Заедно с нея от стаята изчезна и онова разнежващо чувство, онзи уют, който си бяхме създали. Токът отново спря, печката с чудноватото име изстиваше с пукот. В стаята нахлу студ.

Аз тръгнах по нейните полузасипани от снега стъпки. Снежинките влизаха в очите ми, засипваха косата ми и раменете. Аз вървях със спомена за онова видение, което тази вечер беше при мен – за буйната, падаща по раменете коса поръсена със сняг. За това, което никога няма да се заличи от паметта ми, за това което остана в душата ми през тази зимна вечер. Тази приказка... с внезапно връхлетялата градеца зимна буря и сипещия се като водопад над земята сняг...

Още публикации в Конкурса