club50plus.bg

СЮНЕТ НА МОЗЪКА...

            Премахването на препуциума на главичката на мъжкия полов член има сакрално значение за две от основните монотеистични религии – юдаизма и исляма. Въпреки, че не е упоменато в Корана, то е посочено в Хадит. В Турция и Централна Азия това е пищен церемониал. Няма точно определена възраст, но е прието момченцата да бъдат обрязани към 7 до 10 година. Ритуала се нарича СЮНЕТ.  В Новия Завет Апостол Павел казва, че този, който се обреже, няма полза от Христа - в смисъл, че „Христос е поел това бреме и изпълнил закона на Мойсей. Защото вече не е нужно мъжете да се обрязват физически, а духовно.” Тази ритуална и несложна, но задължителна за всеки правоверен  хирургична процедура е елементарен тест за разпознаване на принадлежност и поставя непреодолима бариера между християнския и мюсулманския свят. И не само на физическо, но и на ментално ниво.

            Алаедин, брат на султан Орхан І (1324 – 1362) и негов велик везир въвежда за християните в завоюваните земи данъка девшерме. Веднъж на 5  години нарочни султански чиновници вземат по християнските земи от всеки 40 двора по едно пет годишно момче, като избират най-здравите и добре сложените. Отвеждали децата завинаги, като стоновете и плача на майките се  е носил възбог. Тези стонове се промъкват през дебелия слой на столетията  и определят  историята на Османската империя за векове. Пиели са кръвта на народа, при това най-чистата и невинната. Лишават покорените народи от бъдеще, мислейки в самоувереното си заслепление, че то е само тяхно. Алаедин е мотивирал този кървав данък така: ”Когата децата бъдат насила ислямизирани и обучени за войни на султанска служба, с това ще се извоюва тяхното вечно освобождение, понеже Корана казва, че във всяко новородено е заложен стремежа към Исляма. И когато този стремеж се разпострани сред войската от ислямизираните християнски деца, тогава ще бъде лесно с тяхна помощ да се приобщят към Исляма съотечествениците им и по този начин броя на правоверите да порасне.” И наистина еничарите оправдават тази му надежда в насилственото ислямизиране на милиони „неверници”.

            Взетите във вечно робство деца са обучавани повече от 10 години в училището за аджеми в казармите на Сютлюдже в Истанбул на чуждия за тях език, призван да им стане роден, на новата им вяра и изкуството да убиват хора. Държани са с хиляди в огромни мрачни здания в ужасна теснотия и дресирани с голяма жестoкост. След това най-ловките и агресивните са изпращани в еничарския корпус, а останалите се изпращат в султанския двор и тези на велможите, като продължават да учат, получавайки една, или друга специалност. Повечето оставали за цял живот слуги, но проявилите талант, надареност и заслуги във военните походи и управлението на държавата стават дори велики везири, като се отплащат на света със същата жесокост, с която са обучавани. Но има и изключения, като  великия архитект и строител на Османската империя - Синан. Младите еничари продължавали обучението си в корпуса до 25 – та си година и се превръщали във войни, каквито света не познава. Те не били прости, вулгарни главорези, както си ги представяли непосветените. Учеността засилва подлостта и жестокостта, така са смятали техните наставници и са продължавали да ги обучават чак до смъртта им, за да постигнат най-висше умение и съвършенство. И те оправдават надеждите. Стрелят с лък така, че улучват летяща птица, с един удар на ятагана разсичат човек наполовина, строят кораби, мостове, отливат топове, приготвят барут. Не познават милост, не забелязват човешките сълзи, не се оплакват, не се надяват някой и тях да оплаче, сами погребват убитите си. Имали са свои имами, мъдреци, поети и дори светци, за каквто е смятан дервиша Хаджъ Бекташ.

            Силните и здрави юноши, откъснати от родината, вярата и езика на бащите, с осакатени завинаги души нямат друга опора освен султана, наричащ ги свои синове и нямат нищо свято, освен възнаграждението за кървавата си служба и грабежите, с които завършва всяко клане. Пред всяка превзета крепост поставят шпалир от колове с набучени глави и натъпкани със слама чучела на одраните живи защитници, през който влиза султана в новото си владение. Избиват старците и отвеждат жените, децата и младежите по пазарите за роби в столицата и големите градове. Еничарите пазят Империята, но в същото време са и най-голямата опасност за нея. Те са като буре с барут, което може да разруши непристъпна вража стена, но и да вдигне във въздуха своя нехаен, или непредпазлив стопанин – султана! Както и легионерите на римската империя и те са страж, но и страшен враг, издигащ и свалящ господаря си.

            В това не толкова далечно минало обрязването е било началото на обръщането в чуждата вяра и превръщането на насилсилствено отнетите от родителите им деца  в душмани на рода и отечеството си. Но, и в сегашните свободни и демократични времена отродяването и отчуждаването продължава да е в ход с още по-голяма сила. И това става доброволно, без насилие, кръв и сълзи. Обрязването вече не е физическо, а духовно. Извършва се безболезнена лоботомия, под анестезията на опиати, като обучение, кариера и достойно заплащане в сегашните империи – страните с развити икономики. Под лозунга „Свобода на движението на хора, идеи и капитали”, днешната глобализация иска да заглуши гласа на предишните поколения, да убие чувството ни за минало и принадлежност.          

Миналото лято станах неволно свидетел на конфузна ситуация в дома на приятел – емигрант в САЩ, дошъл си тук на гости. Десетгодишния му внук тропаше с краче и упорито отказваше да говори български. Малкия Петър, настояваше да го наричат Питър, защото всички в класа му се подигравали за „e” – то в името. Твърдеше, че е американец и че не е никакъв българин.

С изключение на столицата и няколкото големи областни центъра, възможността да се видят млади хора и деца, особено в селата и малките ни градчета е минимална. Дори в песничка, често излъчвана по радиото, певицата настоятелно припява - „Искам да замина, някъде далеч, далеч оттук”. Ето и признанието на Никола Стефанов, автора на скандалната книга и филм „До Чикаго и отзад”  - „Емиграцията в чужбина опустоши страната. В нея останаха преобладаващо възрастни, за които авантюрата да преустроят радикално живота си е безнадеждно закъсняла, както и голяма, инертна и безлична маса от маргинализирани и манипулирани от властниците хора. Болшинството от тях са родителите и родствениците на икономическите ни емигранти, значителна част от които живеят извън страната си с психиката на бежанци от пропаднала страна, готови на всякакви жертви за собственото си поколение. Което, за жалост ще е вече завинаги отродено от страната на родителите си, защото откъсвайки се от своята общност, волно, или неволно в името на интереса си за индивидуално оцеляване и по - добър материален статус стават заедно с потомството си неразделна част от чужда история. Българите там по-скоро искат да интегрират своите деца, които да станат американци в тамошната действителност. В същото време те самите не искат да влязат в нея, а дори и да искат - не могат, защото там наистина са  като в капсула.”

И кой, кой да ми каже, каква е разликата между насила отнетите български дечица, превърнати в еничари и днешните, доброволно приели чужд език, нрави  и културпа, след като резултата за Родината им е един и същ???

СВЕТОСЛАВ АТАДЖАНОВ

Djani.blog.bg