club50plus.bg

....

Някой позвъни на вратата. Излязох, но дали защото крачките ми бяха в посока тъмнина-светлина или защото на фона на входа на блока виждах единствено силует, не разпознах позвънилия. Още първата му дума обаче отключи спомена у мен. И се учудих безкрайно много и на себе си, и на дошлия. Не очаквах, че след 27-28 години ще го видя. Пред мене беше този, който стана причина да загубя наполовина зрението си. Пък той едва ли се и досещаше за това. Но знаеше другото. И затова се чудех да не би да е дошъл да се извини. Дори, знаейки чувството му за хумор, очаквах да бръкне в джоба си, да отвори портфейла си и да ми подаде... еднолевова монета. Беше син на мой приятел. „На майка си гена е взел!" – казваше ядосан бащата след поредната неприятност, която му се сервираше. Може би това беше и причината да си отиде сравнително рано. А след смъртта му беше някак естествено да приема и сина му за по-млад приятел. Действително беше с буйна кръв, така че не бях изненадан, когато един ден – някъде през 1984-85-а, приплака: имал вземане-даване с органите от Народната милиция и спешно му трябвали хиляда лева. През 80-те години парите бяха с по-други стойности. Хилядарката предстваляваше не малка сума, а 4 мои заплати, и с нея можеше да се купи много повече отколкото сега. Не с днешните 1000 лева, а дори със сегашните четири средни заплати. „Готов съм да ти ги върна с каквато лихва кажеш!... Злато ще заложа! И бъди сигурен, че след три месеца ще ти се издължа... Разбери ме: здравата съм закъсал!" – сипеше той молба след молба, а и треперенето на гласа му сякаш подкрепяше това, за което ми говореше – проблемът, който трябваше да реши, не търпеше отлагане. „Животът ми зависи от тези хиляда лева!" – каза той и не преувеличаваше.
Имах заделени пари и прецених и не се поколебах. Дори не можех да си представя, че мога да поставя на везна някаква си покупка и съдбата на приятел. И днес за мене финасовите въпроси са някаква непозната материя, а какво да говоря за времето, когато бях млад. Така че той беше този, който пое всичко в ръцете си. Извади два чифта златни обеци, пръстени, две или три синджирчета – също златни и някаква турска пара. „Махмудия – от времето на султан Махмуд Втори, деветнадесети век", каза ми уверено като истински познавач. Нито знаех каква е цената на златото, нито пък можех да преценя стойността на залога... Възприемах ставащото като някаква игра, като елемент на делови отношения, в които никога дотогава не съм бил въвличан. Състави и някакъв документ с условия на сделката: от моя страна даване на 1000 лева срещу залог (имаше и подробен опис на златото), а след 3 месеца, когато той ми върне хилядарката и си прибереше заложеното, документът следваше да се унищожи. Както се казва „пито-платено".
Минаха два месеца. Една вечер той оново дойде вкъщи. Беше притеснен. Призна, че нещата не се развиват така, както бил планирал, а това означавало, че не може да спази обещания срок. Затова бил решил да продаде златото, за да не спъва и моите планове относно покупката... Въпреки това бил дошъл да ме пита дали не искам да задържа златото и по такъв начин да ми се издължи. Ако пък не съм се съгласял, искаше да уточни възможността на другата вечер да дойде с евентуалния купувач. Инвестиции в злато не бях планирал, така че не възразих за идването на онзи, който щеше да възстанови сумата. „Златото тук ли е?" – полюбопитства той. Извадих кутийката от чекмеджето на бюрото, а той заразглежда всяко едно от бижутата бавно и внимателно. Дори улових в погледа му нещо като тъга: навярно бяха семейни ценности, предавани от поколение на поколение, а той беше принуден да ги продаде. Сякаш и гласът му стана дрезгав. Поиска чаша вода. Отидох в кухнята, а когато се завърнах... Когато се завърнах, него го нямаше в стаята. Златото – също... Почувствах се унизен, обиден, предаден. Откъде да съм знаел какво предстоеше!...
Последваха нощи, в които сънят ми се превръщаше в кошмар. Събуждах се облян в пот точно, ... когато се връщах с чашата вода... Мисълта ми как наивно и глупаво съм постъпил ме гнетеше. Часове и часове се въртях в леглото си. Безсънието ли, нервността ли бяха причина, но отключиха някаква реакция в окото ми. Клепачът трепереше подобно на мигач, пуснат нон стоп... Бели петна в самото око се разхождаха и прояждаха гледката. Постъпих в болница. Наложи се да купувам допълнителни лекарства. И както казват хората, едно лошо никога не идва само – след загубената хилядарка се натрупаха и други загуби – от болничните, от непредвидените в бюджета ми средства за лечението, от пропуснатите възможности за допълнителна работа, чийто срок съвпадна с престоя ми в болницата... Другата цена, която платих, беше с нищо неизмерима: ослепях с едното око. Лекарите може и да имат друго обяснение, но вътрешно бях сигурен, че именно разпъването на кръста на мислите ми през тези дълги нощи доведоха до слепотата. Нито за миг обаче в сърцето ми не се породи някаква омраза. Бях постъпил така, както съм мислил, че е правилно: помогнах в момент, когато трябваше; не се възползвах от случая, за да се обогатя макар и с минимална лихва; със страданието си платих онази свята вяра, че „приятел в нужда се познава"... Още тогава махнах с ръка – страданието ми не може да бъде компенсирано с хиляда лева! Погребах едно приятелство, което в края на краищата се оказа илюзия: приятелство, заменящо друго приятелство...
Няколко години след идването на демокрацията у нас го видях. Изглеждаше безукорно, с добре стоящи му вносни дрехи, вляво от него крачеше млада красавица, а помежду им – 5-6-годишно момиченце. Тримата минаха край мене. Сигурен съм, че не ме видя, защото се беше навел към ухото на жена си. А там блестеше една от златните обеци. От „моите" обеци! Съпроводих ги с поглед как се отдалечават и си дадох сметка, че това е едва ли не закон от живота: всеки си има свой път и много рядко пътищата на хората се пресичат.
Чак сега, след две десетилетия, застанахме очи в очи. Пристъпваше от крак на крак. В един момент се отмести, така че светлината отвън попадна по лицето му. Беше помръкнало.
–Здравей! – каза ми с приглушен глас.
Понечи да подаде ръка, но се разколеба и я притисна до тялото си.
Продължи с мъка:
–Умирам!... Рак!...
Не знаех как да реагирам.
–В София ще ми правят операция... Няколко години бях в Германия... Завърнах се уж с много пари, пък... Без работа съм, жената – също... Наложи се и златото си да продам... Криво-ляво успях да събера за операцията... Тази вечер трябва да пътувам, а... с какво?... Сигурно вече си пенсионер, но ако можеш, помогни ми!...
Гласът му потрепера.
Дни преди това бях получил пенсията. Мълчаливо разтворих портфейла си и отброих сума за билети. За отиване и за връщане...
...
След месец погледът ми бе привлечен от некролог. С неговото име. И на опечалените: съпруга, дъщеря, зет, внучка... Точно тогава в ума ми проблесна заглавието на повестта на Генчо Стоев „Цената на златото". За мене цената беше съизмерима с живеене в полумрак, но каква е била тя за този, който вече лежи в пръстта? 27-28 години, в които е имало и много радости: любов, сватба, дъщеря, внучка...

 

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]