Вход 
Влез чрез Facebook 
Регистрация 
Да беше се научил дядо Господ
Да беше се научил дядо Господ
да вижда глаголицата на пушеците от комините
и да разчита земните послания.
Сигурно вече има перде от облаци върху очите си
и се нуждае от светкавична операция.
Сега си играе с фигурки от восък -
от изгорелите свещи на душите,
прави топчета от звезди и ги хвърля...
Господи, ослушай се, поспри за миг
и взри се пак във мравешката менажерия.
Душите ни се лутат неприласкани,
дори във храма не съзират твоят поглед
и твоята благословия.
Преди да стриеш телата ни на прах
и от тях да замесиш кал за нови телеса,
научи се да разчиташ глаголицата на пушеците
от комините
и да мърдаш устни,
сричайки буквара на земните послания.
Искаше да изчисти нещо
Едно кривогледо чиганче
влезе в галерията.
Искаше да изчисти нещо
срещу жълти монети,
които слагаше в кибритена кутийка.
Беше си научило добре урока.
Искаше да изчисти галерията –
сигурно от лоши картини
или от лоши художници,
но хубаво да я изчисти
срещу шепа монети,
сложени в кибритена кутийка.
Колко ли кибритени кутийки
има в мръсните му, скъсани джобове
или в другото дете отвън,
което го причаква там, на ъгъла.
И то иска да изчисти нещо –
града и всички магазини,
града и всички кафенета,
града и нас – наивните и гордите –
срещу шепа улични монети,
които мургавият бог затваря
в кибритена кутийка на небето.
Една паяжина се спуска от небето
Една паяжина се спуска от небето
Бавно, бавно, почти незабележимо.
Все по-ясно я виждам.
Все по-ясно я виждам...
Стълбица плете невидима, проклета.
Господ ми я пуска плавно,
за да прибере душата ми отчаяна
на своята планета.
Мъжът се облегнал
Мъжът се облегнал
на бастуна на спомена.
Отпива и се сгушва в палтото си –
накокошинен, премръзнал от самота.
Пресява късия си ден през ситото на зимата
и мята съчки в загасналото огнище на погледа.
Дълбок е кладенецът на душата му –
само луната може да проникне,
когато капне сълзата й на дъното.
Подпрял протрити лакти върху масата,
мъжът предъвква бавно трошици светлина
и на гърлото му присяда.
Първолета Маджарска е родена на 4 август 1955 г. в гр. Радомир. Завършила е българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” и трудово обучение и изобразително изкуство в Учителския институт в Дупница.
Работила е като журналист в окръжния вестник „Димитровско знаме” и в общинския „Нов пернишки вестник”, в „Перник експрес”, „Регион експрес” и „Зона Перник”. Била е кореспондент на в. „Струма”. От 1997 г. е уредник в галерия „АРТ салон” – общински комплекс Дворец на културата, Перник.
Автор е на стихосбирките „Ангел с ахилесова пета” (1997), „Живей сега” (2001), „Детето плаче като Бог” (2006), „Ще се видим в Рая” (2008) и основен съставител на антологиите „Галерия към слънцето” (80 стихотворения и поеми за Перник) и „Духът, който ни сродява” (2009).
Има награди от национални и международни конкурси, публикации в литературни антологии, вестници и списания. Нейни стихове са превеждани на английски, сърбохърватски и руски език.
Костадинка Иванова Костадинова написа:
Преди повече от 11 години
Не се отчайвай поетесо - творците трябва да намират сили да дават надежда на другите хора. Бог ти спуска паяжина-стълбица, на която да надграждаш мечтите си и усмивките като тази на снимката. Успешна седмица!
Венко Венков написа:
Преди повече от 10 години
Браво за "бастуна на спомена" - обаче днес пишат "гинекологична" поезия: "изтекоха околоплодните води на душата ми" /ами ако е колкото ембрион/.