club50plus.bg

Тръгват си поетите…
Рано сутрин някъде към пет.
Когато още и звездите
в хоровод безкраен оттатък края
грейнали от тишина се водят.
И нещичко поетово умира,
и остава тук, при нас, в пръстта.
Но душата им отлита горе…
по безкрайното невидимо от Рая,
къде поетите други там намират
и продължават стих оттам да ваят.
От там ни гледат… следват…,
помагат на душите ни по тъмно.
Че поет е тоя, който дори и в Рая
като звездица малка свети
и ни нашепва своите куплети,
че без тях тук при нас е тъжно.

Тръгват си поетите…
От разпиляна нежност уморени
във поредния си стих след стих.
От разбунтувана сърдечност,
от отдадена любов без грях,
от красивия им шепот под звездите,
от дръзкия им гръмък глас,
окънтяват светове различни
и тъгата в миг превръщат в смях.
Затова там… Горе, сбират се
душите им, по- чисти от преди,
защото знаят- трябва да ни светят,
да ни указват верните следи.
Да не грешим! Да се обичаме!
Безразличието да забравим някъде,
че кога поет с живота си се той прости,
обеднял светът е. И планетите дори
от такава истина се плашат…
И замират... В страх...
Затова… Хора…Тях четете!
Стиховете им вие не забравяйте!