club50plus.bg

Животът ми свършва, а не съм ти се още нарадвала
Ненаситна съм, ненагледни мой, а изтича той.
Кажи ми, бе Господи, това правилно ли е –
да не сме вечни, когато обичаме?

Непрекъснато искам ръцете ти, искам уюта ти,
ненаситна съм, ненагледни мой, ненаситна съм.
Наближава самотно космическо лутане.
Нека да не пропускаме нищичко.

 

Откакто видях Океана
в ниското,
в края на пътя,
в лятната нощ на Ел Киско,
престанах да мога да мисля без него.
Така хладнокръвно,
така отчуждено
разбива на пяна
черния въздух,
превръща на грохот
околния космос,
съдира от себе си
огромни валма черни вени,
размята ги
по кроткия пясък –
ненужни, безпомощни.

Разбрах какво значи смелост.
Съвсем до брега
покорните дървени къщи следят
с индиански очи
искрящо зеления рев денонощно –
смирени, солени и чинни.
Нетрепващи отглеждат цветя.

Не знам как се върнах.
Сега,
гледайки как
лъскави жълти павета
си играят на ротъри клубове,
на руски балове, на парламенти,
си мисля,
че ако съдя по техните дрехи,
по техните чанти,
запалки, очила и коли –
със сигурност са виждали Океана.
И се чудя –
защо така не им личи?

 

Отново! Големи красиви балони!
Но аз съм така прозаична жена,
че след като вятъра малко погоня,
започвам да искам най-скучни неща.

Безмислено е до безкрай да предъвквам
кой прав бил, кой крив бил и точно в какво.
По-важното тук е, че щом ти си тръгна,
разбрах – съществува различен живот.

Изтърсваш се днеска внезапно, разнежен,
и чакаш от мен да те слушам в захлас
(след двеста години!) за твойте надежди
и точно къде в тази буря съм аз.

В живота си всичко съм натаманила:
уют, предвидимост, спокойствие, ред...
Най-най-търпеливо го чакам да мине.
Е баш сега ти откъде пак се взе?!

 

Аз не само не отбягвах никого...
Знать бы загодя, кого сторониться,
            А кому была улыбка - причастьем!
                                                         А. Галич

 

Аз не само не отбягвах никого,
а си мислех, че раздавам „причастия".
На един вестник ядях с цигани,
на една маса пиех с началници.

Телефонът ми нощем прегряваше
да изслушвам безкрайно споделяне.
Не затварях с досада, не казвах, че
много бързам и че вечеряме.

И си мислех, че съм доказала –
не важат потекло и йерархии,
щото в този свят всички равни сме,
всички ценни, грижовни, приятели.

Само дето във мен се прокрадваше
често гадничка, зла догадчица,
че понеже и аз началник съм,
затова все към мене влачи ги.

Със догадката дълго спорихме.
Аз се репчех, крещях: „Мръсница си!
Спри веднага да клепаш хората!
Аз съм готина, бе! Обичат ме!"

Но догадката предизвика ме
и, напук на властта и заплатата,
си изритах в боклука книжката:
á сега да ви видя, приятели!

И защо се потресох тъй, чудя се,
че ми млъкнаха телефоните,
че в задачи до гуша затънаха
всички, дето без мен не можели.

И оказах се аз безделница –
все звъня и изяждам времето
на с безбройни дела заетите,
и им преча със дребнотемия.

Да, догадко противна, права си,
но какво, ми кажи, постигна ти?
Аз седя сам-сама в тъмнината си,
вънка разни си светкат усмихнати.

Ма фалшиви били и неискрени!
Ма не слушали, само намилали!
Вярно е, че от хора писна ми,
ама хич пък без хора бива ли?

И защо така сме създадени –
все да търсим да бъдем чувани,
като знаем добре, че цената е
по-висока, отколкото струва си.

Е, сега да седя да чакам ли
някой да ме намери в тъмното,
да ме дари с усмивка-причастие?
Да седя ли? Да тичам навънка ли?..

 

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]