club50plus.bg

Присъдата

Тъй както в сетните минути
осъденият на разстрел
сънува сребърни кошути
да бягат през бодлива тел,
а през шпионката под вежда
го гледа надзирател строг
и няма никаква надежда,
че може да го види Бог,
тъй както във приют за луди –
не арестуван във куплет,
поетът мачка пеперуди
със всеки ненаписан ред,
тъй както сребърният ибис
над мъртвите блата лети,
а аз сънувам златни риби
с отвити на студа пети,
тъй както аргонавтът звездни
пространства дипли – черен креп,
така и аз прескачам бездни –
да стигна някой ден до теб.
Животе мой, прекрасен гъдел,
не знам с какво да си платя
за ужаса, че съм осъден
във вечна обич
да летя.

7 минути пада капката дъжд от корниза

Пия си бира, кадя си тютюнец с пройдохите,
в залеза хълтам и спя на креват вкочанен,
мога да мисля за теб векове, ери, епохи,
ала ми стигат и тия седем минути на ден,
седем минути – когато ти в банята влизаш,
бяла и чиста излизаш, вариш си кафе,
чатиш из нета, сърфираш в каналите на телевизора
и си мечтаеш да идеш на остров Капри, Санта Фе,
седем минути – за точност на очната линия,
три задължителни съм притурил към тях – за грима,
Господи – казвам си, ето, животът замина, а
трън – се търкалям и влача – самин у дома,
смуча ракия – приказвам си с древните паяци,
седем минути – букетче от седем цветя,
и ми е ясно, че както върви, тъй ще дочакам края си –
седем минути, в които към теб ще летя,
седем минути на ден съм богат като Лизимах –
мъкна коприна в сандъци, платина, злата, кадифе,
ако си клъцна брадата и си огладя и ризата,
щях да те черпя на главната улица кола и паста парфе,

седем минути се свлича капката дъжд от корниза –
океан – в който Терра инкогнита са Маршалите и Санта Фе.

Мъжът, който си изхвърли телевизора

Навярно ще изгубя звук,
а сетне цвят, светлик и говор –
и ще мълча – акула чук,
и ще хриптя – закъсал „Роувър",
ще бъда тъжен аргонавт,
с ракета спрял в девета глуха,
живот ли е – на овърдрафт –
да спя и супата да духам,
а ти да лягаш всяка нощ
до мъж, когото не обичаш,
да гладиш панталони клош,
да чистиш пяна след бръснича,
да режеш лук за мусака,
да топлиш спомени на фурна...
Замахна ли във миг с ръка,
аз този свят ще го катурна.
Ще бъда твой – и, ако ще,
светът ми да се срине с трясък,
и вятърът да ме смете –
една лопатка лунен блясък,
ще бъда твой – елен в гора,
с предсмъртен скок въпрос изписал –
изгубих ли те? Ще умра –
мъж, от когото
няма смисъл.

SMS от други времена

Какво пък, нека бъде самота.
Да висне тежка зима помежду ни.
Ще шепна с вкочанясали уста
за тебе най-прекрасните си думи.
Изтръгнах ти ги от душа и гръд,
редих ги – тихи нанизи от песни.
И като тръгнеш някой ден на път,
аз ще топя пред теб с дъха си преспи.
Да вихри снеговеят дрипав креп.
Да вие вълчи вятър – да е зима.
Върви! И нека Бог да бъде с теб,
когато мене няма да ме има.
Без тебе моят свят е пещера,
в която аз се блъскам като прилеп.
И попът – някой ден като умра –
ще ме наръси с мокрия босилек.
Без мен ще се търкалят векове.
И ери ще се сриват на лавини.
А моят есемес ще си снове
епохи през галактиките сини.
Защо не свърша нейде в пущинак
и да не ме намерят девет века?
Ти да си мислиш, че излязох пак
да купя вестник – и ще дойда в петък.
А аз да съм секунда – даже миг
от времето, което все не стига.
Животът ни е къс вселенски клик
и аз го пиша в бялата си книга.
Ще прочетеш ли моя есемес
от тъжните ми пещерни галерии?
Ела – да те целуна, мила, днес,
за да ни има в следващите ери.

* * *