Мое побеляло момче
Тополата стара не шуми, а ридае
издигнала клони и стройна снага,
с устни по мене любов ли чертаеш,
или жадно ме пиеш на глътки така.
Моста преминал на тихи мечтания,
почти изкачил връх Еверест,
дар подаряваш ми мъжко признание,
страст, претворена в цветен цъфтеж.
Светулчина нежност в замяна ти давам,
света пропътувала на птичи криле,
пред тебе и Него смирено признавам...
Обичам те, мое побеляло момче!
Искам да ме любиш
Искам да ме любиш,
да съм твой копнеж,
да си вятър бурен -
да ме пометеш.
Да съм твоя мисъл,
да съм твой каприз,
на деня ти смисъл -
да съм летен бриз.
Слънце да съм ярко,
цял да те огрея,
и поне за малко
с тебе да се слея.
Искам да ме любиш,
да съм летен дъжд -
в мен да се изгубиш
като в зряла ръж.
След дъжд
Дъждът намокри пак тревата,а тя полегна уморена,
до нея сгушиха се и цветята -
притихна цялата вселена.
Небето тъжно се разплака,
а облачето сякаш кихна,
зад него някак неочаквано
и Слънчо бързо се усмихна.
Погали ласкаво тревата,
цветчетата събуди сънени,
припряно дръпна и дъгата,
целуна пеперудите пропъдени.
Коя е Валентина КостоваКазвам се Валентина Стоянова Костова, на 54 години. Родена съм, и живея във Варна. Семейна съм, с двама сина и две внучета (моето щастие). Обичам поезията, въпреки, че не се занимавам професионално с литература. Щастлива съм, когато се харесват мои стихове!
* * *
Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]
Все още няма коментари