Вход 
Влез чрез Facebook 
Регистрация 
В тишината белеят кръстове
по хиляди безсмъртни голготи.
И вече късно, ужасно късно е
за нещо да моля отново живота.
А когато тишината заплаче
и блесне стигмата Мълчание,
светулките подпалват здрача
и бяла Вечерница в мен сияе.
Тогава аз съм нечия Луна,
а ветровете - конче еднорого.
И нека плаче тъжна тишина -
засънувам ли, без теб не мога.
В тишината умирам до капка.
Мълчанието в косите ми белее.
И всяка мисъл за огън е сладка.
И всеки вик остава последен.
И всяка дума прогаря следи.
И всеки път в небето дълбае.
И се моля: Прости ми, прости
Отче мой, пред тебе се кая.
Страшен гръм дай ми, Боже -
да не оглушее тишината в мене.
Че в този свят невъзможен
на тежък кръст Душата ми стене....
Недялка Аврейска е на 54 години. Завършила е Индустриална химия в София, от 8 години живее в Германия с двете си дъщери. Писането за нея не е работен процес, не пише когато пожелае да пише, а когато стиховете напират в Душата и – начин на специален изказ за специални хора или мигове.
* * *
Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]
Румен написа:
Преди почти 9 години
Любимата ми тема по великолепен начин - изживяна вътрешно, а външно изпипана! Благодаря! И успехи!