Може би преди година
изгубих обицата скъпа –
не бе от злато, ни платина,
а простичко сребро във форма на лале,
подарък бе от татко, когато още бях дете.
Намери я синът ми. Онемях!
"Не е за вярване -
си мислех през сълзи и смях -
че някъде навън е чакала:
под хорските подметки тъпкана, подритвана
търпеливо е отправяла своето подканване.
Татко, тук ли си?
Разбирам, знак ми даваш!
Може би ме мислиш....
Как да ми помагаш?
А дали пък искаш
грешки да поправиш?
Или казваш само: ”С теб съм, дъще! Ще се справиш!”
Все още няма коментари