club50plus.bg

Да живееш с поет

Неподслонени нийде стихове из теб мълчат – и как ги носиш?
Не ти ли иде да крещиш? Не ти ли иде да си взрив, кълбо въпроси?
Из непрочетените твои небеса нима авлигите летят посърнали?
Къде, кажи ми, да те отнеса? Живея сам в гнездо от мълнии и гърмели.
Отдавна океани от любов не съществуват – пустините са вред.
Не виждам път, пустинен кръг, трептят пред мен абсурдните миражи.
Тръгни, защото истина си струва – прекрасно е да се живее със поет,
макар да знаеш колко е опасно –
като живот на остров
със прокажен.

Монолог през решетките на градската лудница

Подире ти съвсем ошантавях –
към небесата името ти викам.
Къде да ида? В Индия монах?
В Тибет? В Тайван? В Нагорни Карабах?
Басейни да строя във Коста Рика?

Да се цаня на село каруцар?
Шофьор в ЮАР? Или хлебар на фурна?
За тая болка още няма цяр.
Гадая си на карти и на зар –
кога във твоя поглед ще се гмурна.

И в непреодолима тишина
горчи денят ми – йодова тинктура.
Премине ли с походка на сърна
край мен жена, политам настрана –
като отсечен падам на бордюра.

Светът ми е така разполовен –
на нощ и ден, в които теб те няма.
Изляза – и градът, вторачен в мен,
със пръст ме сочи, вика ми кретен.
Не смея вече да припаря в храма.

Дори да си в Канада, в Бангладеш,
на всичките възможни Ривиери,
за мен пални една горчива свещ,
погледай кротко пламъка горещ
и прекръсти безумеца Валери.

Той прекосява градския площад.
Викът му сякаш кърти керемиди.
В света, разполовен на Рай и Ад,
дано поне – поне на онзи свят –
за по-щастлив живот със теб да идем.

Одата на есента

Лятното слънце се срина зад рида –
скри се зад девет – в десети земи.
Аз си отидох – и ти си отиде.
Зъзнем далечни – и все по-сами.
Вятър ми вее из вехтия шлифер –
дъха на преспи и студ от Сибир.
И като перки на стар калорифер
гарвани дращят небето безспир.
Мракове стелят ми звездния хребет.
Някой светулките мои затри.
Кой път да хвана, речи ми, към тебе?
Мъртви шосета – и мъртви гори.
Много не вярвай на моите вопли,
спастрих ти спомен за зимния ден –
нека ти грее – и нека те топли,
ако понякога мислиш за мен.
Пращам ти припече, звън на пчеличка,
жълъдче, шалче от вятър в листа –
аз съм момчето, което с тревичка
свири ти одата на есента.

Покана за рибя чорба във Варна

Светулка да бях, да ти грейна из тежкия мрак,
панели да къртя, с глава да разбивам бетона,
цунами да бях, да се сривам на пустия бряг,
базалт вулканичен, потеглил на лави по склона,
а аз съм рибарче от Варна – и нямам си дом –
един вълнолом ми остана – и синята пустош,
към тебе вървя – нахълтвам в безкрая със взлом –
и живея така – накъдето ми тръгнат обущата,
и седя и те мисля – или пия кафе след кафе,
къде си, с кого си, дали си добре – и ще дойдеш ли –
и пламтя, и изгарям в невидимо аутодафе –
в листопадите тъна и чезна, смален, във фотьойлите,
купувам си бира – и смуча пред някой гараж,
и сякаш из страшни безмълвия пуснал съм корени,
и без теб се замъквам – скиталец на пустия плаж –
да гледам зловещият изгрев как кърти просторите,
рисувам портрета ти с клечка на пясъка риж
и стих ти написах – морето изгълта ми строфите.
Така ще умра – неизвестен художник в Париж,
непоканен от теб – да докара морето до София.
И ловя ти сафриди – и с последните зимни каи
върху ледните камъни зъзнем и чакаме изгрева,
всяка нощ те рисувам по стената със спрей и бои,
че поне да съм сигурен – ето те, тъй си ми близо,
невъзможно е, мила, да съм с теб – и се късам от яд,
че светът е направен така нечовешки и глупаво –
3 милиарда мъже канят 3 милиарда жени на обяд,
моля те, мила, ела – ще ти сипя рибена супица.

Приказка от 1002-та нощ

Дали в иглу, или вигвам,
дали в палат, или в колибка,
аз някой ден ще ти се дам –
ще бъда твоя златна рибка.
С теб на вълшебния килим
ще литнем нейде надалече
и с приказки на Братя Грим
ще те приспивам всяка вечер.
Ще ти чета „О писменах".
И хайку – по ще ти отива.
А сутрин ще ти казвам – ех,
момиче, много си красива!
Светулчица в светулков рой,
росица на дъбрава росна,
аз в нощите ще бъда твой,
защото тъй поиска Господ.
На прости радости благат,
не искам нищо друго вече –
да бъде ласка този свят,
във който днес си тъй далече...

 

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]