club50plus.bg

Въпреки задоволителното жужене на мрежата, Клатиков надушваше някакво напрежение. Над сто негови колеги, наредени като пчелички в малките си кабинки носеха мед на фирмата, а той с гордост можеше да се нарече - търтеят. Така и го наричаха повечето, мислейки, че той не знае.

„Колеги, ама подчинени!" - любуваше се търтеят на гледката.
От девет сутринта, та чак до пет следобед ги дебнеше от задигнатия си кабинет, като само за тридесет минути в средата на деня пускаше щорите и се отдаваше на почивка. Никой не искаше да обядва с Клатиков, а и той не се натискаше. Стигаше му филията с мармалад и масло, която си мажеше сутрин: всяко излизане от офиса го разстройваше. Хапваше с чаша вода от машината и отчиташе закъсненията на служителите. Фирмата ежемесечно обработваше десетки хиляди данни и ръководителите й трябваше да пипат здраво. Не случайно се бе издигнал, Клатиков. Сякаш бе роден за тази работа.
„Да, приятелчета. - ликуваше търтеят. - Когато бяхте малки, връзвахте такива като мен за крачето и ни се присмивахте, как летим в кръг наоколо. Само, че аз скъсах конеца и сега вие ще ми бръмчите."
С тревога установи, че се е отплеснал. Нещо му убягваше. Постепенно откри разликите. В помещението определено имаше повече хора. Понякога идваха служители от други отдели за справки, но чак пък толкова? Погледна часовника насреща и наред с погледа на Пчеларова запечата часа. Бе единадесет без пет. Катя Пчеларова беше на неговото ниво и заедно осъществяваха контрол над служителите, защото тук - в сърцето на компанията се отчитаха обществените нагласи на милиони хора: настроенията, както и въжделенията им трябваше да се проучват и канализират, а за да стане това, тези хубавци долу, не трябваше да се размотават. Стотината метра, които разделяха наблюдаващите, не бяха пречка за тяхната комуникация. Рядко използваха телефона, а по-скоро се разбираха с отработени от само себе си знаци и жестове. Затова той надигна ръце и започна да свива пръсти, изобразявайки налитащ рояк. Кокът на Пчеларова потрепна върху восъчното й лице и тя даде знак на потвърждение.
„Рядко явление?" - замисли се отговорникът, учуден от подкрепата й. Обикновено колежката му противоречеше. Усети как заметнатата му надясно коса се омазнява още повече. Потта под нея я правеше хлъзгава и скоро лъстивият му череп щеше да блесне. Притеснено се прикри зад секцията до себе си и с помощта на салфетката от сандвича си, обра избилата влага.
Докато умуваше стрелката на часовника чукна единадесет и бедата пристигна. Поне двайсетина от натрапниците под него нададоха дружен вик и започнаха да изключват компютрите. Монотонният звук на машините постепенно затихна, докарвайки Клатиков до сърдечен удар.
„Какво става?" - разперваше ръце към восъчната фигура отсреща.
Виковете на нападателите се усилиха и чак сега обърна внимание на нелепите плакати, които размахваха.
„АМАЛКЕР" - прочете изумено на повечето и косата му се свлече. Като призрачен воин, развял перчем на една страна, блъсна вратата и хукна надолу. За жалост забрави за трите стъпала, които го въздигаха над простосмъртните и заби нос в мокета. Някой го положи на близкият стол и на този етап можеше само да наблюдава. Действията на тези хора бяха толкова непонятни, че наистина щеше да си докара удар. Първо му се наби в очи, как две жени повиваха бебета - кукли върху разчистено бюро, давайки указания на по- младите служителки.
- Така се прави през първите месеци. - обясняваше едната, докато другата им раздаваше шарени наръчници.
За негов ужас, още по-голяма група се бе оформила около заседателната маса, точно в центъра на залата. Вместо лаптопите и копирните машини, сега там къкреха няколко тенджери, наместени върху неизвестно откъде появили се туристически котлони. Снажен мъж изреждаше рецепти, а полуделите служители даже си записваха. Когато пък двама от узурпаторите - младеж и девойка надуха дюшек и си полегнаха, направо се изцъкли.
С последен напън, Клатиков се върна в килията си и натисна бутона за опасност. Опитът му да приглади косата си бе възпрян от избило над челото образувание. Докато го разглеждаше в огледалото, се изпълни с гордост и самочувствието му се възвърна. Цицината приличаше като две капки вода на печата на фирмата.
Юнаците от охраната не се церемониха много с навлеците. Както и подозираше Клатиков, те се оказаха напълно откачени. Въпреки това, движението им се разрастваше и все повече фирми попадаха под техните удари. Целта на тези изместеняци беше антирекламата. Затова и името им беше такова - обърнато.
Те твърдяха, че мнозинството хора по света всъщност работят и през почивните си дни: постоянните рекламни послания по телевизии и радия най-безобразно запълвали времето им за отдих, поради което се налагало да се вземат контрамерки. Също така атакуваха по всякакви начини мрежата, предимно малките доставчици на Интернет, обвинявайки ги във всички земни грехове.
Активистите настояваха в предприятията поголовно да се въведе „Амалкер". На всеки кръгъл час, поне за десет минути, работещите трябвало да изучават изкуството да живеят; как да раждат деца, как да ги отглеждат, как да ги изхранват и още и още?
Иначе - според тях, хората били много добре обучени с какво да перат; какво да си купят, за кой да гласуват, ама това не стигало...
След като месеци наред даваше показания в съда, Клатиков стана телевизионна звезда. Даже си намери и приятелка. Беше племенница на Пчеларова и скоро щеше да я замести. Тогава щяха да се гледат и по време на работа.
„Какво по-хубаво от това?" - жужеше си тихо търтеят и зализваше косата надясно.

 

- Ужас! - едва продума Добромир Добрев, докато се надигаше от креслото.
Едва прекоси комбинирания хол, отвори хладилника и си наля солидна доза водка в първата чашата, която му попадна.
Евгения притеснено го изгледа иззад барплота. Тъкмо приключваше с приготовленията за обяд:
- Подрани днес? Ей сега ще нарежа салатата.
Посърналото му лице и подсказа, че нещо се е случило. Погледна го пак и отчаяният му жест я насочи към компютъра.
- Какво има, скъпи? - попита го и след като набързо прочете публикацията, добави: - Да пишат, каквото си искат. Ти нали си намери работа? Чакай, чакай! - внезапно посивя лицето й. - Ама тука пише за Клатиков. За твоя приятел, дето те уреди в счетоводството.
Доби само кимна с глава и отпи нова солидна глътка. Това изглежда му даде сили, защото най-после успя да проговори:
- Не е толкова важно, че пише за търтея. Бедата е, че го писал, Дани.
- Доспатският вълк! - прочете подписът отдолу Евгения. Това Дани ли е? Малкият ти син? Откъде му е дошъл в главата подобен псевдоним?
- След всяка морска почивка се отбивахме до язовир Доспат. - тъжно обясни Дори. - Аз ловях риба, а той се криеше в храстите и по цял ден ръмжеше. Така му излезе прякорът. Ако Клатиков разбере, кой го е писал - с мен е свършено.
- Но защо го прави?
- Заради откачената си майка. Затова! - почти изскърца думите и си наля още от водката. - Въпреки, че от година живеят в чужбина, тя продължава да го съсипва с неистовата си омраза към всякакви нови технологии и детето сега ненавижда дори и мен - собствения си баща. А беше толкова надарен... На три годинки получи първия си компютър и станаха неразделни.
- Разказвал си ми. - прегърна го Евгения. - Тогава си заблудил майка му, че е едва ли не - това е задължително.
- Беше благородна лъжа. - въздъхна Добри. - През същото лято му разказах и за кея. Показах му го и след месеци посрещнахме щастливи второто хилядолетие.
- Само, че на , Ралица, не й е харесало? Нали така се казваше втората ти жена?
- Така е!? - въздъхна пак. - Тя беше втората и никак не й хареса. Точно колкото и на първата.
- Трети път - майка и баща! - усмихна му се Евгения. - Нека обядваме и забравим за търтея.
- Права си. - отпусна се Добри. - Ама иначе... си я бива публикацията. Нали?

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]