club50plus.bg

Мамо, мамо, мамо... и да знаеш, страхотно е и има едни големи фонтани, които разпръскват водата навсякъде чак до краката ти и се образуват причудливи фигури, и има музика и-и-и – дъщеря ѝ звучеше толкова развълнувана, че думите се прескачаха една през друга – и, знаеш ли, знаеш ли... ох, мамо, трябваше да си тук, за да видиш... прекрасно е!

Василена слушаше , усмихваше се, а очите ѝ плувнаха в сълзи. Не, няма да плаче, не трябва да плаче! Детето не трябваше да усети тъгата ѝ. Бъди силна, силна, заради теб, заради нея... нали всичко е заради нея – повтори си го няколко пъти, като мантра, преглъщайки на големи глътки буците, заседнали на гърлото .

– Мамо, мамо... там ли си?
– Да, да, миличка, тук съм, слушам те и си представям всичко, което ми описваш.
– Мамо, аз снимам, всичко снимам и после ще ти покажа... ще ти изпратя.

– Снимките – гласът на момиченцето леко потрепери – водиха ни и до един замък, много красив замък, мамо, когато влязох в балната зала, затворих очи и си представих, че съм принцеса и танцувам на първия си бал. Облечена съм в прекрасна розова рокля, цялата обсипана с камъни, танцувам, а всички ме гледат и се възхищават на красотата ми. Обаче, знаеш ли, странно, но теб те нямаше... и изведнъж се почувствах ужасно самотна и бързо отворих очи. А екскурзоводът реши, че ми е прилошало и госпожата ме накара да седна на един стол и ми донесоха да пия сок. Представяш ли си? А на мен просто ми стана мъчно за теб, ама не им го казах, защото нямаше да разберат. И без това все ме питат– защо баба ти те взима, защо баба ти те води, защо... ти родители нямаш ли си? Казвам им, че си имам теб, но се налага да си далеч, ама ще си дойдеш... скоро. Нали ще си дойдеш скоро, мамо??? Така ми се иска, когато се върна ти да ме посрещнеш на летището. Не че не обичам баба, много, много я обичам. Но ми се иска, много ми се иска да изляза и ти да си най-отпред, пред другите майки и да ми се усмихваш. Тогава ще се затичам и ще ти се метна на врата, за да те нацелувам, както правех, когато бях малка... преди да заминеш... помниш ли. И всички ще видят, че моята майка е най-красива... Мамо, много дълъг ли стана разговорът? Трябва ли да затварям? Да не ти се карат?

Василена цялата трепереше, опитвайки да овладее залелите я чувства. Обичта, вината, липсата, бяха сграбчили душата ѝ и я мачкаха. Стисна здраво мобилния и се обърна с гръб към вратата на кухнята, откъдето Памбос  правеше красноречиви знаци, че трябва да се върне веднага. Нямаше да го послуша, не и сега. Малкото ѝ момиченце  се обаждаше от другия край на света и нямаше сила, която да я принуди да прекъсне разговора. Не и разговора, не и този разговор, не и сега.

Когато преди четири години се качи на самолета, беше изпълнена с надежда и убеденост, че с това слага край на мизерията. Че отива някъде, където трудът ѝ ще бъде заплатен и ще може да издържа семейството си. Семейството ѝ, което тогава, след мъчителния развод, се състоеше от майка ѝ и шестгодишната ѝ дъщеря. С мъка понасяше раздялата. Но беше убедена, че е взела правилното решение.

Ще поработи година-две, колкото да стъпи на краката си, да изплати огромната сметка за парно, натрупала се през годините, да могат двете ѝ любими същества да са спокойни. Майка ѝ беше пенсионерка и пенсията едва стигаше за лекарствата, които пиеше за какво ли не. А малката... Василена искаше за нея най-доброто.

Болеше я, че трябва да ѝ обяснява как не може да покани на рождения си ден приятелчетата си, защото в тясната им гарсониера няма място, а и хазяинът изрично е забранил да приемат гости. Парти в клуб или дори в пицария беше немислимо. Със заплатата си на начална учителка  успяваше да плати наема и... толкова. Приятелите помагаха... вярно, но можеше ли да живее цял живот на заеми, на подаяния.

И когато Валя ѝ предложи да заминат за малката островна държава, каза да, преди още да е разбрала за каква работа става въпрос. Щели да гледат животни. Всичко щеше да гледа – и крави, и свине... стига това да помогнеше на семейството ѝ да живее по-спокойно. Тя имаше отговорности и щеше да се погрижи.

Замина. В началото работеше в кравефермата на Памбос – почистваше на животните, доеше ги. Ставаше в 5 и лягаше в 12. Но, когато в края на месеца пращаше у дома спестените сто евро, се чувстваше доволна. Е, не беше това, което беше очаквала, но...

За първия учебен ден на детето изпрати всичко – дрехи, чанта, тетрадки. Опаковаше колета и плачеше. Сълзите ѝ попиваха по ученическите принадлежности и тя си мислеше, че поне частица от нея ще бъде с малкото ѝ съкровище на един от най-важните дни в живота му.

Измина една година и когато Василена пожела отпуска, работодателят ѝ Памбос я погледна и каза, че точно е решил да я извади от кравефермата. Умна била, хубава, не ѝ било там мястото. Предлагал  да отиде да работи в таверната му – по-хубава работа, по-чиста и повече пари ще  дава. Но... трябвало да започне веднага и... да не мисли за никакво пътуване. Изключено било. Да избирала – или си тръгва завинаги или...

Тежко ѝ беше, но избра. За нея го правеше, за дъщеричката си. А и нали се чуваха по телефона, през ден се чуваха. Дори ѝ купи и мобилен, за да може да  се обажда по всяко време, когато има нужда да я чуе. И малката  се обаждаше, разказваше  за училището, за приятелите си. Започна да тренира художествена гимнастика. Беше толкова възторжена. Треньорката ѝ казала, че е бъдеща звезда. Но сега трябва да тренира упорито и мама да дава пари, защото държавата не дава. Така обясни момиченцето. Василена пращаше – за екипи, за състезания. Започнаха да пътуват и в чужбина, на свои разноски.

Ако бях останала у дома щях ли да мога да направя това за нея? Нямаше – казваше си жената в онези моменти, в които болката от раздялата ставаше непоносима, в които въпросът „мамо, кога ще си дойдеш?" разкъсваше като кинжал сърцето ѝ. За нея, всичко беше за нея... това беше цената и Василена я плащаше.

Сутрин чистеше къщата на Памбос, след това отиваше в таверната – скоро цялата кухня легна на нейния гръб. Времето се търкаляше като камък, откъснал се от скала, по изтормозените ѝ чувства. Ти си шефът – казваше ѝ кипърецът – без теб съм загубен. Това не я ласкаеше, никак... Какъв шеф е тя? Един затворник в клетка от изгнили картофи – това е тя. Единственият си почивен ден, всъщност, когато имаше почивен ден, защото често Памбос ѝ намираше някаква работа и за тогава – да почисти къщата на сестра му, да изглади дрехите на съседката, да поседи със старата му майка, защото болногледачката имала свободен ден....

– Нали си дошла тук за пари – казваше ѝ – ето, аз ти давам възможност да ги печелиш!
...та единствения си почивен ден обикновено прекарваше във взиране в снимките, които изпращаше дъщеря ѝ. А тя снимаше всичко – където и да отидеше, снимаше и изпращаше на майка си. Ето, миналата пролет имаха турнир в Париж. В подножието на Айфеловата кула малката принцеса изглеждаше толкова крехка и същевреммо толкова силна. На гърба на снимката пишеше: „Мамо, тук съм под Айфеловата кула и си мисля за теб!"
– Мамо, мамо... – гласът на детето звънтеше – след малко се връщаме в хотела, а утре, когато свърши състезанието, може би ще се возим на гондола, ако остане време, така каза госпожата. Аз искам да взема медал, за да ти го изпратя и да се гордееш с мен, мамо... Много искам, нали ще ми стискаш палци? Когато знам, че ми стискаш палци и се чувствам по-силна... Утре ще играя за теб, така да знаеш. Между 2 и 3... точно тогава. Мамо?

 – Чувам те, съкровище... ще ти стискам палци... утре... между два и три... аз знам, че ще станеш шампионка, а дори и да не станеш – ти си моята шампионка, ти си моята принцеса... ти си моето всичко!
– Мамо, обичам те, трябва да затварям.
– И аз те обичам... ще се видим... скоро – дъщеря ѝ вече беше затворила телефона, когато Василена повтори по-силно и убедително – скоро, миличка, съвсем скоро.

Памбос ядосано крещеше, ръкомахайки с дебелите си, космати ръце. Имало важни гости, чакали, да престанела с глупавите си разговори и да се връщала на работа. Веднага! Василена влезе в кухнята, сваляйки престилката си.
– Какво правиш ? – попита я шефът ѝ, почервенял от гняв – Захващай се с дзадзикито, че свърши, хората чакат...

– Не мога... Заминавам...

 

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]