Вход 
Влез чрез Facebook 
Регистрация 
Селото се казваше Планинец, разположено на закътано място, оградено от всички страни с планински вериги. През него минаваше буйна река, зиме и лете бистра и прозрачна като сълза. Величествените високи борове наоколо приличаха на зелена стена, която пазеше селото от мразовити ветрове и чужди погледи. От височината къщите, наредени покрай реката, изглеждаха като ято снежнобели патици в тихата котловина.
Колата бавно се спусна към центъра на селото и спря пред двуетажна къща. Трифон влезе в двора, мина под асмата и почука на вратата. Отвори сестра му, Цвета, петдесетгодишна с прошарена коса, но все още здрава и енергична.
– Как е мама? – попита той преди да каже „добър ден".
– Сега е по-добре – отговори Цвета.
– Какво каза докторът?
– Какво? Пак същото: високо кръвно, слабо сърце, повишена захар, но така ще е. Каквито и лекарства да взима, вече трудно ще се оправи.
Трифон влезе в стаята и застана до леглото на майка си. Тя лежеше посърнала, отслабнала, сякаш смалена. Усмихна му се и кротката ѝ тъжна усмивка прободе сърцето му. Само преди няколко месеца тя не се спираше, работеше, гледаше кокошките, прекопаваше градината, садеше зеленчуци и цветя, а сега лежеше, останала без сили с помръкнал поглед. Добрите ѝ лешникови очи, винаги усмихнати, го гледаха тъжно.
– Как си, мамо? – попита Трифон. – Донесох ти плодове, трябва да хапваш повече плодове.
– Добре съм – отговори тихо тя. – Нищо ми няма. Ще полежа ден-два и ще стана. Не трябваше да идваш, да си губиш времето.
– Как така! Имам време. Ти за мене не мисли.
– Мисля те, нали съм ти майка. Как са децата, как е Дафинка?
– Добре са. Всички са добре и ти изпращат много поздрави.
–Благодаря, а ти как си?
– И аз съм добре. В момента съм без работа, но скоро пак ще започна.
– Не може да стоиш без работа. Обади се на чичо ти Милко, той ще ти помогне.
Трифон не я попита кой е този чичо Милко, а само се усмихна.
– Ще се оправя, не ме мисли. Сега е по-важно ти да оздравееш.
– Казах ти, нищо ми няма – промълви тихо майка му.
Трифон остана да пренощува в бащината си къща. Вечерта на гости дойдоха племенницата му Милена със съпруга си. Седнаха на масата, напълниха чашките с домашна ракия, разприказваха се. Всички говореха за проблемите си, за това, което ги вълнува. Цвета и мъжът ѝ се занимаваха със земеделие и говореха за ниви и фураж.
Милена, племенницата му, беше омъжена от няколко години, но още нямаха дете и вече искаха да направят ин-витро. Тя и мъжът ѝ бяха ходили при много лекари и на различни изследвания.
– Ще опитаме ин-витро – каза Милена.
– Идете в София и потърсите чичо си Милко, той ще ви помогне – посъветва я майка ѝ Цвета.
„Чичо Милко – каза си Трифон." Днес за втори път чуваше това име. Спомена го най-напред майка му, когато ѝ каза, че е без работа, а сега и Цвета. „Кой ли е той и защо толкова често го споменават? – запита се Трифон."
Племенницата и мъжът ѝ си тръгнаха, а Цвета приготви стаята за Трифон. В тази стая беше отраснал и тук все още всичко си стоеше така, както някога: и леглото, и старата дървена маса, на която учеше и пишеше домашните си като ученик, и малката етажерка с книгите, и разклатеният орехов гардероб, изправен в ъгъла, в който сякаш бяха затворени детските му спомени.
Дълго не можа да заспи, лежеше в леглото, в тъмната стая и мислите му се връщаха назад в годините, когато беше дете, когато скиташе в гората край селото или играеше с момчетата на игрището. „Колко много играехме тогава – от сутрин до вечер. А сега децата не играят." Напоследък почти не виждаше деца, нито по улиците на София, нито в парковете. Какво правят сега? Може би седят само пред компютрите?
Заспа призори и късно се събуди. Беше неделя и не бързаше да си тръгва. Реши да се отбие при братовчед си Панайот. Панайот и жена му Гълъбина се зарадваха като го видяха. Веднага го поканиха на масата. Панайот извади отлежало домашно вино.
– Е, как си? – попита Панайот. – Какво ново в София?
– Добре съм – отговори Трифон, – а вие как я карате?
Панайот беше агроном, но преди две години спечели изборите и стана кмет на Планинец.
– Караме я – отговори той. – Живи сме, здрави сме и това е важното.
Синът на Панайот, Добрин, тази година щеше да завърши гимназия и Трифон го попита какви са му плановете.
– Ще следва – каза баща му. – Ще го пратя в София. Чичо му Милко ще му помогне.
Трифон погледна братовчед си. Пак чичо Милко. „Кой ли е този мъж? – запита се Трифон." Като че ли всички в Планинец се бяха наговорили да споменават само това име. Любопитството започна да човърка Трифон, но той не попита Панайот кой е чичо Милко и защо толкова често го споменават.
След час се сбогува с Панайот, с Гълъбина и със сина им и си тръгна. Реши да мине през центъра на селото и се отби в кръчмата, за да си купи цигари. Както всяка неделя, кръчмата отрано беше пълна с мъже. Пиеха, разговаряха. Някои от тях го познаха и го извикаха да седне при тях.
– Ей, Трифоне, наборе, добре си дошъл. Ела да се видим, да пием по едно. Отдавна не си минавал насам.
Седна при съучениците си Манол и Петър. Поръча си бира, колкото да не ги обиди. Те си говореха и той се заслуша в разговора им. Беше далече от техните проблеми. Отдавна пътищата им се бяха разделили.
– Тази пролет реката пак ще прелее. Много сняг се натрупа по планината – каза Манол.
– Ще прелее и ще ни залее – кимна с глава Петър.
– Не бойте се, чичо Милко обеща, че ще ни помогне да направим дигите – обади се Иван, който досега мълчаливо седеше до тях.
Трифон го погледна. Пак чичо Милко. Какво става, под път и над път все за този чичо Милко говорят.
След малко Манол и Петър заговориха за нещо друго. Петър обясняваше на Манол, че синът му, който живее в София, вече цяла година е без работа.
– Защо не му кажеш да потърси чичо Милко, той ще му помогне – посъветва го Манол.
„Отново чичо Милко – каза си Трифон." След като си изпи бирата, той плати сметката, почерпи старите си приятели и си тръгна. Прибра се у дома. Беше станало обяд и седнаха всички да обядват. По време на обеда Трифон реши да попита Цвета:
– Два дни съм тука и чувам само едно име "чичо Милко". Кой е той и защо всички толкова често го споменават?
– Как кой? Забравил ли си? – учуди се сестра му. – Чичо Милко ни се пада малко роднина. Той е племенник на леля Пена, братовчедка на мама. Миналата година стана народен представител.
Изведнъж всичко му се изясни. Ето защо толкова често споменаваха това име. Следобед се сбогува с майка си, със сестра си и потегли за София. Докато минаваше през селото, гледаше улиците, къщите, дворовете и сякаш едва сега забеляза колко всичко е запустяло и изоставено. Като че ли от години тук никой нищо не беше направил. По улиците се чернееха дупки, реката, някога чиста и бистра, сега беше затлачена от дървета и храсти, по тротоарите пред къщите растяха бурени и трева, селският парк беше занемарен.
Сякаш всички в селото чакаха чичо Милко да дойде и да оправи нещата. Като че ли живееха с мисълта, че само чичо Милко ще реши проблемите, ще помогне на всички и животът им ще бъде хубав и щастлив, ще имат работа и деца. Тук, откъснати от света, те сякаш имаха само една мечта, една илюзия.
„Сигурно е по-лесно да живееш с надеждата, че някой ще ти помогне, че някой мисли за теб и ще направи това, което сам трябва да направиш" – каза си Трифон и превключи скоростта, за да изкачи хребета.(София, 30. 01. 2011 г.)
Роден е на 21 май 1952 г. в София, завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Твори на български и на есперанто.
Първите му разкази се появяват още през 1978 г. в Будапеща, където живее осем години, член е на Съюза на младите унгарски писатели и е редактор в списание „Унгарски живот”. Много от разказите му излизат в различни литературни списания в Белгия, Бразилия, Испания, Корея, Унгария, Франция, Япония и творчеството му е по-добре познато в чужбина, отколкото в България.
Автор е на сборниците с разкази „Тайнствената светлина” (1978 г., Унгария), „Насън пътувам” (1992 г., България), „Затворената мида” (2001 г., Швеция), „Глинената камила” (2002 г., България), „Почивка на Карибите”, издаден от ИК “Жанет 45” (2006 г.), на романа “Преображение Господне”, спечелил конкурс на Министерството на културата и издаден през 2008 г., на романа “Бягства” (КК „Труд”, 2008 г.) на повестите “Златният Посейдон” (1984 г., Унгария) и “Майски дъжд” (1984 г., Бразилия), на пиесите “Ще живеем!” (1983 г., Унгария), “Доктор Браун е у нас” (1987 г., Унгария) , “Откритието на века” (1993 г., България), на сборниците с есета “Белетристични есета” (1987 г., България) и “Литературни откровения” (2000 г., България). През 2001 г. сборникът му с разкази “Затворената мида”, печели годишната награда “Творба на годината” на швейцарското литературно списание “Литература Фоиро”. През 2007 г. южнокорейското издателство „Деоксу” в Сеул издава в превод на корейски сборника му с разкази „Хубав сън”.
Носител е на награди за разкази в различни конкурси. Някои от пиесите му са представени с успех в Будапеща, Варшава, Краков и София. Негови творби са преведени от есперанто на английски, португалски, руски, хърватски, шведски, японски. Член е на Съюза на българските писатели и на ПЕН клуба.
Разказите му често се появяват във вестниците „Словото днес”, „Труд”, „Сега”, „Капитал”, „Литературен вестник”, в списанията „Везни”, „Знаци”, „Море”, „Отечество”, „Матадор” и други.
* * *
Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]
Ваня Георгиева написа:
Преди повече от 13 години
Интересен, вълнуващ и актуален разказ за времето, в което живеем. Поздравления за автора.