club50plus.bg

Есенният ден сякаш беше позлатен и на фона на светлосиния прозрачен небосклон планината изглеждаше като отсечена от гранит. Ясно  се виждаха пътеките, просеките, боровете, изправени като стройни неподвижни войници и няколкото хижи, които се белееха и плахо надничаха между дърветата. Стръмните планински склонове се устремяваха рязко нагоре, а къщите на града в подножието им приличаха на малки червени гъби. 
    Красимир вървеше, загледан към зелените хребети и му се струваше, че за първи път вижда тази чудна планина. Живееше в града от раждането си, но като че ли никога планината не му се беше струвала толкова красива и величествена като в този есенен следобед. Много отдавна не беше правил планински излети, а като дете и младеж често ходеше на екскурзия в съботните и неделни дни с родителите си или с приятели, но откакто се ожени и започна работа, сякаш забрави, че планината съществува и е толкова близо до града. „Ще взема Веско и ще отидем на разходка в планината – каза си Красимир.” 
    Веско беше осемгодишният му син и Красимир си спомни, че и друг път си беше казвал, че ще отидат с Веско на екскурзия, но досега никога не бяха успели да отидат. Винаги се случваше нещо непредвидено. Или времето беше лошо, валеше, духаше мразовит вятър, трябваше да ремонтира колата, или имаше важна неотложна среща. „Но сега, тази неделя, непременно ще отидем там горе, в хижа Звездица”. Сега в началото на октомври е чудесно за разходка в планината. Не е много топло, нито пък студено. На Веско ще му хареса. Сигурен съм.” Като си каза това Красимир усети силно желание и готовност веднага да изпълни решението си, но днес беше сряда, а до събота или неделя имаше още цели два-три дни. „Каквото и да стане – ще отидем! – повтори твърдо той.”
    Обикновено следобед се прибираше пеш от работа. Не работеше далеч от дома си. Обичаше да ходи пеш, защото почти целия ден прекарваше седнал пред компютъра. Като ходеше си отпочиваше, разсейваше се, гледайки хората по улиците, влизаше в магазините, близо до дома, или срещаше познати и приятели, с които разменяха по някоя и друга дума или си определяха срещи, за да поиграят карти, или да изпият една-две бири в някое от малките, но уютни ресторантчета в града. 
    Днес за съжаление не срещна никого от приятелите си и продължи бавно, замислен. Живееше в панелен блок в  един от новите квартали, изникнали наскоро. Не беше особено доволен, че живее в този квартал, но не можеше да си позволи нищо по-добро. Работеше в общината и заплатата му не беше голяма, но все пак се чувстваше удовлетворен, че има работа и не трябва да се притеснява за утрешния ден. 
    Малко преди да стигне блока, зърна, че от входа излезе Веско, синът му, и бързо се запъти нанякъде. Красимир реши да го извика, но Веско подтичваше и нямаше да го чуе. „За къде ли се е затичал? – запита се Красимир.” Изведнъж нещо сякаш светна в съзнанието му. От седмица или от десетина дни Веско излизаше по едно и също време от дома, винаги към пет и половина, точно когато Красимир се прибираше от работа, и после се връщаше към шест и половина или седем часа.  До този момент Красимир си мислеше, че Веско отива да играе някъде с приятелчетата си и не го беше питал къде ходи и с кого играе, а и Веско не беше споменавал къде отива всеки следобед.
    Сега обаче Красимир се замисли, стори му се подозрително, че от десет дни насам точно по едно и също време Веско  отива някъде, а  преди това почти не излизаше от къщи. Връщаше се от училище, обядваше и сядаше пред компютъра, после сигурно си пишеше домашните работи или решаваше задачи, но по-голяма част от времето си прекарваше пред компютъра, играейки на някакви игри, вечер гледаше телевизия и така му минаваше денят: от къщи на училище и обратно, а сега започна всеки следобед да излиза. „Къде ли ходи, запита се пак Красимир и усети, че този въпрос започна да го човърка като червей. Дали пък не се е събрал с лоши момчета и не правят ли някакви пакости, или пък умуват какви лудории да сторят? Трябва да проверя тази работа. Баща съм. Живеем в опасни времена и всичко може да стане. Хубаво е да знам къде ходи и какво прави. Още е малък и не е съвсем наясно какво е добро и какво е лошо.” 
Като си помисли това, Красимир тръгна бързо след Веско. Вървеше след него и се опитваше да се прикрива покрай блоковете, за да не би случайно той да се обърне и да го види.     Вървяха така може би десетина минути и на Красимир му се стори, че Веско твърде много се отдалечава от дома. „Накъде ли се е забързал този мой син?” – питаше се той, като се опитваше да не откъсва поглед от момчето. Прекосиха почти целия панелен квартал и влязоха в малък парк. Красимир се изненада, досега не знаеше, че в края на квартала, има парк. Като видя, че Веско влиза в парка, се успокои, но реши да продължи след него като забави малко крачките си, защото тук Веско можеше по-лесно да го види и да го разконспирира. 
    Веско продължи по една от алеите и не след дълго се спря до една пейка. Пейката беше под някакво дърво и отдалече не се виждаше орех ли е, или кестен. Перпендикулярно на пейката имаше допряна друга, на която седяха няколко деца, може би пет или шест: две момичета и три момчета на възраст, колкото Веско, но за най-голяма изненада на Красимир между децата седеше възрастен мъж, има-няма шейсет и пет, седемдесетгодишен. В първия момент Красимир си помисли, че сигурно е дядо на някое от децата, но като го загледа по-внимателно му се стори много странен. Беше с дълга сива коса, която падаше върху слабите му пилешки рамене, с гъста брада, силно прошарена, а на главата му имаше бейзболна шапка, смачкана и избеляла. Лицето му беше изпито, слабо и под козирката на шапката големите му тъмни очи горяха като въглени. 
    В началото на октомври беше топло, истинско циганско лято, както казваха, а странният непознат старец беше облечен с дълго черно палто, тук-таме с кръпки, а  под палтото се подаваше бяла риза с разкопчана яка, но „бяла” беше силно казано. Някога наистина е била бяла, но сега изглеждаше сива. До мъжа на пейката имаше парцалива кафява торба, доста пълна. Красимир стоеше неподвижен и не можеше да откъсне поглед от този странен старец, който приличаше на клошар, скитник, пияница или пройдоха. 
    Старецът говореше нещо, а децата го слушаха със зяпнали уста без да помръднат. Сякаш някаква сила ги беше заковала за пейката и те го гледаха с широко отворени очи като омагьосани. Красимир стоеше и се чудеше какво да направи, дали да се приближи до пейката и да попита какъв е този старец и какво търси при децата, или малко да изчака и да види какво ще стане. Колебаеше се. Усещаше едновременно и любопитство, и гняв. Това, което виждаше не беше нормално: седем-осемгодишни деца и между тях седемдесетгодишен клошар. 
    

Все пак реши да не избързва. На няколко метра зад пейката имаше храсти и той се притаи зад тях. Гледаше втренчено чудатия мъж, който продължаваше да говори нещо. Точно срещу него бяха седнали момиченце, може би на седем години със сини като мастилени капки очи и две плитки с цвят на узряла ръж, а до него - момче, малко по-голямо, навярно осемгодишно, с щръкнала червеникава коса като лумнал пламък и лунички. До червенокосия беше Веско, загледан прехласнато в стареца с полуотворена уста, поглъщайки всяка негова дума. Черните очи на Веско блестяха и той целият беше обхванат от вълнение и напрежение. 
    В този миг Красимир не издържа, направи няколко бързи крачки към стареца и се развика:
    -Кой сте Вие и какво правите тук с тези малки деца?
    Старецът само вдигна глава и благо се усмихна. Гласът на Красимир не го сепна. Изгледа го и кротко продума:
    -Да бяхте най-напред поздравили, млади човече. Вижте какъв хубав ден е днес. 
    -Не ме интересува хубав ли е, или лош! Питам Ви какво правите тук с тези малки деца? – повтори Красимир още по-рязко и по-грубо. 
    -Нищо лошо не правя, драги господине. Просто им разказвам приказки.
    -Какви приказки! – погледна го Красимир заплашително.
    -Какви.  Хубави. За царски синове и принцеси, за храбри юнаци, за златни ябълки...
    -Вижте! Никак не ми е до шеги и до майтапи! Да се махате, докато не съм извикал полиция да Ви прибере и повече да не съм Ви видял тук да събирате децата! Чухте ли ме?
    -Е, както кажете – усмихна се пак старецът. – Само не се нервирайте, пазете си здравето. Млад сте. По-добре е някой да разказва на децата приказки и те да го слушат, отколкото да скитат по улиците и да се учат да пушат – добави кротко той , стана от пейката, взе си извехтялата торба и си тръгна. 
    А ти, какво правиш тук? – обърна се грубо Красимир към Веско. – Вместо да си учиш уроците и да си пишеш домашните, си дошъл да слушаш празни приказки и да си губиш времето! Ставай бързо, защото сега ще ти ударя два шамара!
    Веско се разплака.
    -Аз съм си написал домашните – проплака през сълзи той. – Искам да чуя приказката. Искам да разбера какво е станало с юнака, който с вълшебните си ботуши прескача планини и реки. 
    -Тръгвай веднага! Не искам да чувам ни за планини, ни за реки, нито за юнаци. Ще ти дам едни юнаци и едни ботуши! 
    Красимир дръпна рязко Веско за ръката и го повлече към къщи. Веско още по-силно се разплака. По целия път плачеше и повтаряше: „Искам да знам какво е станало с юнака.” Красимир го дърпаше и не спираше да му се кара: 
    -Ще видиш ти един юнак и едни приказки! Хубави приказки ще видиш! Колко пъти съм ти казвал с непознати хора да не говориш и да не се спираш с тях. А ти слушаш някакъв луд какво ти говори!
    -Не е луд – опита се да каже Веско. 
 
    Когато се прибраха и ги видя Вяра, жена му, се уплаши:
    -Какво е станало? Защо плаче Веско? Да не е паднал или някой да го е набил?
    -Нищо не е станало? – отговори ѝ Красимир  и още нервен и ядосан започна да ѝ обяснява къде и с кого го е намерил.
    -Какво толкова си се навъсил? – учуди се Вяра. – Та той е още малък,  дете е и обича приказките. Ти колко пъти си му разказал приказка? Винаги бързаш, винаги си зает! Щом ти нямаш време да му разказваш приказки, той е намерил друг, който да му разказва. 
    Красимир я погледна.  Беше права. Досега не беше разказал на Веско нито една приказка и въобще не се беше сетил да му разказва приказки. Винаги си е мислил, че сега децата не се интересуват и не се вълнуват от приказки.