club50plus.bg

Слънцето флиртуваше с един облак (навъсен, но красив и пленителен като бял породист кон) и наблюдаваше отвисоко как горещината мореше милиардния свят от човеци. Небето, нажежено до бяло бе безмълвен фон на тази пародия на чувства. Бе свикнало отдавна на хилядолетните свалки на огненото кълбо, което поради опасно топлото си сърце изгаряше всичко и всеки,посмял да се доближи до него.

Но бе желан обект поради факта, че бе единствено и неповторимо на този свят.
Денят бе 24 юни – Еньовден. Не че за Ана имаше някакво значение. Или имаше? Да, важна бе датата.

 

Терминът ѝ бе на 24 юни 2012 година. Вчера цял ден се чувстваше некомфортно, а през нощта леки, но постоянни болки измъчваха тялото и душата ѝ. Едва издържа в леглото родителите ѝ да тръгнат за работа. Веднага стана и започна да се разхожда из апартамента като обезумял от страх пътешественик, изгубил от месеци вярната посока.
С всяка клетка на тялото усещаше, че днес детето ѝ щеше да се роди! Но това го знаеше само тя. Майка ѝ мислеше, че още е в осмия месец, защото Ана така ѝ каза. Баща ѝ от деня, в който научи, че дъщеря му е бременна, спря да я гледа с топлина и бащинска закрила в очите. Но нищо нямаше значение в този момент, освен парещата болка в кръста. Безмълвно отравяше молитви към небето, изпълнени със зов за сила, вяра и помощ.

Един слънчев лъч простреля стъклото на прозореца и нахлу в стаята. За секунда докосна килима в стаята и потъна в него. Ана осъзна, че повече няма какво да чака. Отиде в стаята си, взе приготвения малък сак за болницата и набра номер 112. На пресекулки отговори на дежурната отсреща на линията и след като даде адреса си, затвори с облекчение, сякаш разговорът ѝ бе отнел повече от малкото сили, които ѝ бяха останали . Бавно се запъти към антрето, обу първите чехли, които ѝ попаднаха пред очите, отвори входната врата и замря от остра, режеща, непосилна, нечовешка болка. Пусна сака с бавни движения и се хвана за корема. Очите ѝ пламнаха от ужас. Стичащата се по краката ѝ кръв бързо образуваше тъмна червена локва. Ана в унес промълви :
- Боже, спаси детето ми! Вземи мен...

Дали Господ чу молбата ѝ или тялото ѝ не издържа, но тя се строполи на прага, сред кръвта и чантата с необходимите неща за родилното отделение.
До облака, който флиртуваше със слънцето се появи втори (навъсен, с оловен цвят) и погълна пространството, което бе поле на закачка между тях. Първият изчезна безследно, но слънцето с нищо не показа, че това има някакво значение.
Линейката спря на входа. Докторът, седящ отпред и още двама мъже, които се возеха отзад се втурнаха към асансьора. Когато вратата му се отвори на пети етаж, веднага съгледаха простнатата млада жена на прага.

Докторът с непоскойна крачка стигна до нея, за да измери пулса ѝ. С очи изрече какво да направят придружителите му. Кимна им като знак, че е жива, след като долови слабия ѝ пулс. Двамата веднага се качиха обратно в асансьора и само след две-три минути се чу трополенето им по стълбището. Запъхтяни, с носилка в ръце, се върнаха при родилката, с надежда в сърцата, че спасят два живота – нейния и на бебето. Качиха я внимателно на носилката и след разрешението с очи, което получиха от лекаря, потеглиха надолу по стълбите. Докторът взе сака, затвори входната врата и ги последва.

Ана наблюдаваше тялото си и не можеше да си обясни необичайната според нея тревога, от която бе обхванат лекарят, надвесен над нея. Той даваше кратки заповеди на мъжа до себе си и напрегнато правеше движения с ръцете си между тялото ѝ и апаратите в линейката. Какво му ставаше?! Та нея нищо не я болеше! Господи, детето ѝ! Къде е то?! Не го усещаше да рита в утробата си! Нямаше го и наоколо. Къде е рожбата ѝ? Къде?!

Въпреки безпокойството Ана не успяваше да потърси и съзре плода на голямата си любов. Усещаше, че е лека като перце и като него се носеше във въздуха.

Ето, не бе усетила, но малкото ѝ момиченце бе в ръцете на доктора. Сирената на линейката кънтеше по улиците на града и болницата бе на 100 метра, когато в тясното пространство между носилката, апаратурата, младата жена с побеляло лице и плача на новородено се чу гласът на доктора, чиито ръце държаха новия живот.
- Свърши се... Няма смисъл...
Мъжът от другата страна промълви:
- Ето я болницата, ще я интубираме...
- Да, ще го направим... – констатация,изпълнена с безпомощност и безсилие пред смъртта, идваща и показваща, че е всесилна.

Смъртта – болестта, която почва да краде от живота ни още от първия миг на нашето раждане и погубваща ни с един замах.
Следващите няколко часа духът на Ана посети любимите хора. Бе до майка си, когато телефонът ѝ извъня и ѝ съобщиха, че дъщеря ѝ е починала, но внучката ѝ е жива и здрава. Бе и до нея, докато сирачето бе целунато по челото от бабата ,която щеше да му бъде майка. Майка ! Ана чак сега разбра, че по друг начин няма как да се нарече жената, която загубва детето си. Ако то остане без родители, се нарича сираче. Ако на мъж почине жена му, става вдовец, обратното – съпругата е вдовица! Но българския народ, боготворящ рожбите си, не е намерил достатъчно тежка дума, описваща болката при загубата на дете. Затова майката си остава майка.
Бе до двете любими същества, когато на въпроса на сестрата за името на бебето, майка ѝ отговори тихо, че ще се казва Янка, защото се е родила с името.

Остави ги за малко, за да посети човека, който ѝ подари Янка, но нямаше представа за нейното съществуване. След миг бе в хола му, където той гледаше телевизия, а на рамото му се усмихваше притихнал след много игри, иначе палавият му шестгодишен син. Съпругата му се появи с чаша червено вино, подаде му я с усмивка и се върна в кухнята, за да довърши вечерята. Ана погали само малкото момче и усети, че се издига все по-нагоре и по-нагоре.
Въпреки, че мракът настъпваше, тя не се страхуваше. Дъщеря ѝ оставаше при родителите ѝ, които щяха да я отгледат с много обич и топлина.

Слънцето уморено и с пламнала от видяното през деня глава заспа уморено.
Денят бе 24 юни – Еньовден. Понякога всичко е от значение.

 „Господи, научи ни тъй да броим дните си, че да придобием мъдро сърце!"

(Пс. 89:12)

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]