club50plus.bg

Баба Тинка повече от пет години не излизаше от стаята. Последните месеци вече не напускаше и леглото. Краката й не я държаха. Единственото, което произнасяше разбрано при всеки опит да й се помогне да се изправи, дори да седне в леглото беше „ Шъ падна". Друго почти не проговаряше. Това тормозеше психиката на Антон, синът й, много повече отколкото физическите проблеми при обслужването й.

От известно време започнаха да отичат ходилата й, съпроводено с мораво син цвят. И преди бяха се появявали тези отоци, но тогава синът й си го обясняваше с почти целодневното й седене в леглото със спуснати крака, без да се движи. След месец време отоците изчезваха от самосебе си. Този път реши да повика джипито да я прегледа.
В очакване на лекаря отвори един от шкафовете на нейния скрин, за да избере някаква дреха да я преоблече.
Преди години това беше запазената територия на майка му. „Това е мое и няма да го пипате!" казваше докато беше с разума си и десетки години подред ревностно пазеше скрина от „чужди" посегателства.
Докато все още ставаше от леглото, често дълго ровеше из дрехите и чаршафите в скрина. Разбъркваше, после подреждаше и накрая пак всичко бе в безпорядък. Заниманията й из скрина бяха по-скоро инстиктивни, без да съзнава какво търси, какво прави. Но ако след нея синът или снаха й се заемаха все пак да въведат ред, реакцията й ставаше ядовита и извисяваше глас от леглото: „Няма да пипате! Това е мое." През останалото време почти фъфлеше тихо и неразбираемо.
От дрехите изпадна някаква книжка. С поизбелели бежови твърди корици, с размери на старите зелени паспорти. В първия момент не успя да я отвори. Кориците на книжката бяха се слепили през годините. Все пак любопитството му надделя и с лекичко усилие успя да я разтвори. Оказа се лична карта! На лявата страница бе залепена снимка на едно хубаво момиче - ученичка с нежно, миловидно лице, облечена в черна престилка с бяла якичка и баретка на главата. Под снимката датата на фотографирането 10.01.1940 год. И отдолу подписът на... майка му.

Била е на седемнадесет години!
По-рано в скрина тя държеше стар албум. Снимките в него пазеха много интересни образи и история още от младите години на баба му и на майка му. Много пъти я заварваше да седи в леглото с аблума в ръце, но това беше доста отдавна. Последните две години вече нищо не я интересуваше, нищо не й правеше впечатление. Но веднъж, когато все още можеше да се движи из стаята, се бе добрала до албума и просто, без да съзнава, го бе разкъсала. Антон много съжаляваше и дори се ядосваше, че не успя да го опази от безумните ръце на майка си. Много от снимките той успя да прибере на по-сигурно место, далече от нея, но и доста от тях бяха непоправимо разкъсани. Сега се оказа, че не всичките е успял да прибере.
Развълнуван Антон обърна поглед към състарената, изнемощяла и смачкана от годините си майка и пак се загледа в момичето от снимката в личната карта. В главата му нахлу стар, познат рефрен от песен на Емил Димитров: ...„Каква невеста си била ти, мамо?..." и с горчива болка го перефразира: " Какво момиче си била, ти мамо?"...
Гледаше с умиление снимката, поглеждаше с мъка към майка си в леглото и за сетен път си зададе жестоките въпроси, които го измъчваха последните няколко години.
„ Какво направи с теб животът, мамо, та стигна до такова безпомощно състояние? Вярно, годините ти станаха вече деветдесет! Но колко случаи има твои връстници да са на крака и със разсъдъка си? Защо ти стигна до това положение да не разговаряш с мен? Почти не говориш, а ако произнасяш нещо, то не се разбира. Да ти е безразлично как и къде вършиш физиологичните си нужди?"...
Антон като че ли забрави за какво отвори скрина. Държеше разтворената лична карта на седемнадесетгодишното момиче и в главата му нахлуваха, направо се блъскаха нахлулите неочаквано лошите спомени от изживяните дразги и разправий между него и майка му.
А тя бе всичко за него. Само година и половина, след като се бе родил, баща му ги остави сами. Антон порастна и стана човек благодарение на нейните грижи.
Но когато се ожени, само два месеца месец след годежа, неочаквано тя се обърна срещу родителите на жена му. След това започна една непримирима война със снаха си,

Унищожаваща и нерви и чувства. Най-много неговите.
Това ли мило, хубаво момиче на снимката в личната карта любяща и всеотдайна майка, се превърна в най-яростна противничка на снахата? А именно майка му я избра и тихомълком зад гърба на сина си, уреди да се ожени за нея. Майчината ревност я направи лесно податлива на „доброжелателни" внушения и съвети от близки и роднини.
Слушаше ги и им вярваше. Но всичките й съветници тихичко и упорито разбиваха мира и доборото в семейството им.
Никога тя не помисли, че с приказките си, с поведението си, с отношението си към снахата, съсипваше живота на сина си?
Превъплъти се във властна господарка на дома с убеждението, че трябва да се чува само нейната дума?! „Аз съм господарката в тази къща и каквото кажа аз, това ще става!"
Яростно се съпротивляваше на всяко намерение на сина си за благоустройство на дома им с думите: „Къщата е моя, няма да пипаш нищо по нея!"
Все пак Антон успя да я превърне в едино функционално преустроено жилище с всички удобства, но тя така и не пожела да ги приеме. Упорито отказваше и да се се възползва от тях.
Плачеше и виеше като на умряло, защото виждаше, че Антон държи на жена си и няма намерение да се разведе, както я подклаждаха нейните съветнички.
До такава степен те бяха обработили самочувствието й, че веднъж заяви на сина си: „И да знаете, аз мога без вас, вие не можете без мен!"
Сега когато я преобуваше и преобличаше като малко дете, Антон се молеше поне за миг да й дойде разсъдъка, та да осъзнае в какво жалко състояние е изпаднала. Че тя е тази, която не може без тях – без сина и снахата.

Баба Тинка лежеше безпаметна, безпомощна в леглото. Не можеше дори да седне без тяхната помощ. Не можеше да се храни сама. Не можеше да произнесе думичка разбрано.
В случайни проблясъци на разум, правеше някакво движение като да целува ръка на снахата си, когато й поднасяше храната.
. . .
Джипито видя отечените й ходила и глезени. Постави апарата за кръвното налягане на изнемощялата, останала само кожа и кост ръка. Преслуша сърцето й и с голяма учудване запита:
- Давате ли й някакви лекарства за кръвното?
- Не. Никакви. Не може да преглъща хапчета.
- Та кръвното й като на млад човек. Сърцето й работи изненадващо много равномерно.- Бабо Тинке, я ми кажи, кога си родена?
Тя го погледна с неразбиращи очи и отправи безучастно поглед през прозореца към градината, където понякога виждаше несъществуващи хора.
- Бабо Тинке, - продължи докторът - я ми кажи на колко си години?
С празен поглед тя завъртя глава на ляво на дясно, като да разглежда стаята .
- Деменцията вече е напълно я овладяла.
Той отдавна следеше състоянието й. Напоследък с видимо притеснение, като че ли има вина за състоянието й, констатираше напредващата деменция.
- Лошото на тази болест, е че от нея не се умира, но продължава дълго и да му мислят тези, които са край болния - с горчивина и съжаление ги осведоми докторът.
След като го изпратиха, Антон показа на жена си личната карта. Тя погледна снимката, погледна и свекървата и тихо каза:
- И за какво бяха всичките ядове и разправии през годините? За какво?... Сега тя с деменция, а ние?... - Живот! Какво да я правиш? А ти престани да се ядосваш!
Тя имаше впредвид нервните му избухвания в моментите, когато я обслужваше, защото свекърва й се държеше по-зле и от няколко месечно бебе. Без никакво съдействие от нейна страна на усилията му да й помогне да има по-човешки вид и състояние. И без нищо да продума на сина си.
- Нали виждаш ли, че е неадекватна. Нищо не можеш да промениш, а и не можеш да я оставиш. Майка ти е...

Антон внимателно зави с одеалото майка си. В главата му отново натрапчиво се завъртя старият рефрен: ..."Каква невеста, си била ти?..." Но на това место, той несъзнателно „спираше плочата", поправяше текста и рефренът продължаваше: "...Какво момиче си била ти, мамо? Мила мамо"...

Рефренът вече се въртеше само в този вариант. От това разяждащите душата му спомени изкачаха безмилостно из дебрите на миналото. Искаше му се да останат там, назад, в годините. Някаква своеобразна форма на деменция да можеше да ги изтрие .
Искаше, опитваше, но съзнаваше, че е невъзможно.
- Къде се отнесе? – Жена му взе от него личната карта. - Хайде ела на себе си! Разбери, нищо не можеш да промениш. Майка ти е...

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]