club50plus.bg

Валеше тихо и кротко. Земята жадно гълташе живот и зеленото ставаше по-зелено, цветята се кипреха в изумителни багри. Фунийките лилави като дълбините на океана, жълтурчета като малки топли слънца, теменугите сини като неизсъхнало индиго, розите червени като гребена на петлите, зелените тревички с изправени стъбла като пилони на веселието.

Само хората бягаха забързани да се мушнат на сухо, разперили чадъри, стиснали дръжките, увити в дъждобрани да не си развалят... прическите.

Детето отвори вратата на къщата и затича към полянката пред къщата. Косите й се вееха в дъжда и нежните капки галеха лицето й. Тя клекна, отмятайки коса назад.

„Дойдох да видя как си. Пораснало си много. Мама каза, че дъждът е полезен за теб, за това не се тревожи, мое малко лукче. Сега няма да те поливам, защото имаш вода. Мама каза, че ще ти доведем компания. Подариха ни коренче на розов храст, който ражда бели рози и ще го сложим до теб да ти прави компания. Розите са много красиви. Искаш ли да ти кажа за славея и розата?"

Тя разказваше за славеят и розата и очите й се превърнаха в небе и от това небе заваля. Солени, тежки капки.

„И когато той отишъл да й даде розата, момичето я хвърлило, представяш ли си? А славейчето умряло, а луната спряла слънцето."

Тя се задави и погали стръковете на своето лукче.

„Мама казва, че сега има война. Войната е когато едни хора убиват други хора, които са убили други хора. Аз все питам мама защо и тя все казва, че хората са глупави и се натъжава. Аз все питам защо и мама понякога мълчи, но понякога ми обяснява и ми показва. Когато я питам защо животните не воюват, мама мълчи, тя мълчи и когато я питам дали умират деца и веднага вадим блокчето и рисуваме дъга.

Мама мълчи и когато я питам за бедните деца. Гледах един филм и там видях деца в Африка, които нямат храна. За това слушам, когато мама казва, че е хубаво да си изяждам храната. Питам мама защо хората, които имат много не дават на хората, които имат малко и тя казва, че тези, които имат не обичат да дават, а тези които нямат искат да дават, ама нямат какво.

Мама ми обясни за родацията. Имало в Япония и навсякъде ни молят за помощ. И когато питам мама как да помогнем тя ме хваща за ръка и излизаме да гледаме луната. Ти спиш тогава. Купихме си бинокъл от чарити шопа и мога да виждам звездичката на Лъки.

Аз не го разбирам още нищо. В училище аз си давам маркерите на Холи, защото майка й не работи, а са три деца и тя няма маркери. А когато попитах мама защо когато Константин имаше рожден ден даде бонбони само на няколко деца, тя каза, че вероятно е пропуснал, ама аз не вярвам. И не знам защо на другия ден мама купи кутия бонбони и я даде на бащата на Константин и му каза „Да почерпите и другите деца. Да ти е жив и здрав сина." Понякога не разбирам мама. Трябва да бягам, че мама каза да не седя дълго навън и да й помогна да посадим теменужките. Довечера ще дойда да те видя пак."
А мама тихо се отдалечи преди детето да стане, тихо влезе обратно в къщата, тихо се затвори в банята и тихо и дълго плака. После сложи усмивката и извика „Пораснало ли е лукчето".

* * *