Езерата на живота

Normal_rozalina_rujina

Възрастната жена потрепери от студ. Нямаше ли да се свърши вече тази зима?! Завивката не успяваше да стопли изнемощялото тяло-от възрастта, от болестта, от самотата,от тишината,от забравата на сина,снахата и внуците. Но успяваше да покрие крехкото тяло и част от лицето. Единствено се поддаваха безцветните ѝ очи. Пусти, влажни като есенна мъгла, като море, очакващо самотата на зимата, като запустял кладенец, от който нямат нужда от години,като свят без дъга... А какъв цвят имаха преди десетилетия-наситен и закачлив като лятно небе с вълшебни чудновати облаци по него, като утро с дъх на теменуга, като неповторимите езера на Рила, с които ги сравняваха мъжете, влюбени в нея...
Затвори очи. Изтръпналото от студа тяло не искаше да заспи. Студената от няколко дни печка стоеше ненужна като празния хладилник. Не искаше да пуска телевизора. Вчерашната трагедия в село Бисер още бе пред очите ѝ. На фона на нея, нейното лично нещастие беше смешно. Но тук, между четирите студени опушени стени изглеждаше погубващо.
Отвори очи и погледна часовника на стената- единадесет часа. В дните преди да свършат дървата за огрев, по това време две съседки ѝ идваха на гости. Разговаряха, пиеха чай и така старостта и тишината на зимата не ѝ тежаха. Но закупените 4 кубика дърва свършиха. Непосилната зима ги стопи много бързо, въпреки, че ги пестеше. За толкова задели пари от пенсията. Някой от селото бе успял да каже на сина ѝ, че дървата ѝ са свършили и той ѝ се обади. Каза ѝ, че ще ѝ даде пари, тя да говори с горския. Тя първо отказа, нямало нужда, но чедото ѝ настояваше и тя отиде при горския. Но се оказа, че сега пък нямало дърва. Снегът в гората бил много дълбок и нямало как да свалят. Старицата се прибра, извади от стария масивен гардероб още едно одеяло и си легна. Това бе преди два дни, но студът успя да се впие във всяка кост и тя не усещаше живец нито в краката си, нито в ръцете.
Този материал е изпратен по инициативата на Клуб 50+ Стани Четен Автор
Само очите – жадни и будни, триумфиращи над студа, продължаваха да живеят и да се движат.
Стационарният телефон започна да звъни и да нарушава тишината на студа, старостта и забравата. Възрастната жена отметна завивката, провеси крака от леглото, подпря за миг ръце, за да събере сили и се изправи бавно. Прекоси стаята и вдигна слушалката:
- Ало.
- Майко, аз съм. Говори ли с горския?
- Сине... – баба Елисавета можа да промълви само тази скъпа за майчиното сърце дума. – Сине, не се тревожи за мен. Вие как сте? Децата здрави ли са?
¬- Ех, майко, добре сме. Кажи ти говори ли с човека?
- Говорих, чедо, но нямало дърва. Нищо,здраве да има.
- Как така няма? Отиди при кмета! Да намерят! Не може в този студ да те оставят без дърва! Ти си вдовица! С предимство си,да си искаш правата!
Очите на старицата, две бездънни пропасти придобиха тъмен цвят от сълзите, които се стичаха като порой по изсъхналите скули и носеха в устата горчиво – солен вкус на огорчение и печал.
- Те, хората, не са виновни. Откъде да намерят в този сняг дърва. Няма, сине, не съм единствена в селото.
- Ех, майко, защо не ми каза по-рано! Щях да уредя нещата. А сега! Добре, трябва да затварям, че обедната почивка свършва. Ще ти се обадя пак.
- Поздрави децата и снахата, чедо!
- Ще има кажа, че им пращаш много здраве. Хайде, довиждане!
- Довиждане,чедо...
От отсрещната страна се чу изщракване. Затвори!
Баба Елисавета отиде до мивката, наля си глътка студена вода, отпи и се запъти към леглото. Седна, повдигна съсухрените крака, отмалепи от студ и безкръвие, положи глава на възглавницата и се зави.
Сълзите не спираха да текат, но силата им бе понамаляла. Очите, широко отворени, гледаха неподвижно към тавана. Майчиното сърце биеше учестено, запазило топлината на любовта, с която носи девет месеца сина си, обичта, с която го отгледа и изучи, силата на кръвта, която я привърза силно към внуците. И болката от думите ,,Не може в този студ да те оставят без дърва !" Кои да я оставят?!Та нима тези чужди хора трябваше да се грижат за нея?! Тях ли кърми и обича цял живот тя? Ех, сине , сине!
Сега ще се опита да заспи. Но очите не успяваха да се затворят. Сълзите не можеха да се стичат надолу и се връщаха обратно, за да удавят и малкото живец, останал в старческите очи.
Баба Елисавета не усещаше тялото си. Но не се изплаши. Често ѝ се случваше тези дни. Пък и не бе пила лекарствата си ,защото не бе взела още пенсията. Нямаше сили да отиде до пощата. Но утре ще направи опит. Утре... Днес разговорът със сина ѝ я изтощи.
Едва успя да отмести поглед от тавана и пред очите ѝ се изпречи кафявата акумулираща печка. Колко топлина даваше на сина ѝ, докато растеше. Единственото ѝ дете! Появи се късно в живота ѝ, но ѝ донесе голяма радост. От нищо не го лишаваха с мъжа ѝ.
Печката безмълвно стоеше срещу погледа на възрастната жена. Все още разботеше, но токът бе скъп.
Странно, вече не усещаше студа. Сълзите спряха своя ход. Преди тях изгуби топлината си и сърцето.
Очите, вперени в тавана-пусто и бездиханно, не успяха да склонят клепачи. Останаха широко отворени с цвят на езера след безпощадна буря.
Розалина Ружина е дама с много лица - умел поет и затрогващ прозаик, успяващ с всичките си превъплъщения да развълнува и провокира размисли. Владее думите, а те й се отплащат, подреждайки се в красиви и затрогващи мисли и откровения ...

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]

 


Създадена на 17.07.2012 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Илинка Костова написа:

    Преди около 9 години

    Има много самотни майки по света,забравени от собствените си деца.Тази болка е най-голяма и отваря дълбока рана в сърцата им.Надявам се повече читатели да прочетат разказа ти и да се замислят.Продължавай да пишеш.Ти си истински творец.


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    велкова е... написа:

    Преди около 9 години

    всеки може да се разпознае в тази история.Жалко е да няма с кого да споделиш последните си дни!Браво Рози!


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    stefan написа:

    Преди около 9 години

    Невероятен разказ!Накара ме да се замисля за моето отношение към възрастните ми родители.Тъжна действителност,която е дело на нас-порасналите деца.Поздравления на писателката!


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Йордан Станков написа:

    Преди около 9 години

    Божичко Рози,колко му трябва на родител,едно здравей по телефона изабравяш,болка,студ мизерия и незгоди,но докато го осъзнаят децата за жалост вече е късно.Написаното е много познато.Това е живота.Браво ,въпреки ,че малко ме развълнува.


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Siderova написа:

    Преди около 9 години

    Nqma nishto po-tejko ot zabravata na sobstvenoto ti dete...Maikata ostava maika za cql jivot! Nezavisimo ot postypkite na rojbata i..