club50plus.bg

Срещам я няколко пъти седмично. Сигурно е около деветдесетгодишна. Или поне на толкова изглежда.
Излиза от къщата на пра- пра- внучката си и тръгва доста чевръсто. Не се отдалечава много. Само до завоя след хотела и се връща. Страхува се от колите.
После прави завой и пак така.

Заговори ме още първия път. Говореше адски бързо, а гласът ѝ беше груб и пресъхнал – като на стар човек. Нищо не ѝ разбрах. Хванах само няколко думи. Разбрах, че ме хвалеше дето чистя листата. Аз мънках нещо с примитивния си гръцки. Тя седеше и ме гледаше с недоумение и с усмивка. Опитах се да ѝ обясня, и май успях, че не разбирам какво ми казва. Жената беше усмихната до уши.
С един зъб само.

Изглеждаше като... случайно попаднала там.
И продължи да лафи. Хванах, че ми обяснява как да събирам по-лесно боклука, понеже яко жестикулираше. Аз клатех глава като пълен идиот и не знаех как да поддържам разговор. Казах ѝ, че имам много работа и влязох вътре.
Почнах да я виждам почти всеки ден, винаги излизаше по едно и също време – когато събирах листата. Започна да сяда на стълбите до мен и да говори. От това, което казваше, разбрах, че мисли, че къщата ми е хубава. Де да беше! Жената изобщо не знаеше, че това е хотел и аз мисля, че ѝ обясних, че само работя там. Докато метях, тя разказваше някакви неща. Излизала всеки ден да се разтъпче. Обичала да ходи пеша.
Много коли тoзи ден. Всеки с кола.

Готвела за цялото семейство всеки ден след разходка и гледала децата след училище. Най- малкото ѝ пра- пра- пра (не знам колко пра да сложа тука) внуче беше на осем.
Имала девет деца. Погребала седем. Така го каза един ден, като от ясно небе. Мъжът ѝ починал преди шестнадест години. И се разплака. Сухи сълзи. Плачеше както се смееше – с целия си зъб. Не знаех какво да кажа. Погалих я по бузата. Беше като пергамент.
Никак, ама никак не ми беше ясно как се беше запазила жива и как имаше сили да се усмихне.

После я видях чак по Коледа. Беше изумителен, лазурен ден. Листата бяха отрупали стълбите като живи пеперуди и, като замахвах с метлата, летяха волно наоколо с вятъра. Е, тук там някой фас с тях. Беше на около 100 метра от мен. Махаше с ръце – огромни и кокалести и викаше „Калимееераааа!".

Имахме най-странната комуникация. Тя не ме разбираше, аз не я разбирах, но винаги се смеехме и от тази жена не струеше, а направо те наводняваше някакво страхотно спокойствие. Вероятно не можеше да чете. Вероятно не разбираше нищо от това, което става из света. Беше вярна на Господ и вярваше дълбоко в него. Още повече вярваше в Дева Мария. За нея всички хора бяха добри и непокварени. Удивителен наивитет. Като огромно, старо беззъбо дете. Беше приела смъртта като част от живота – нещо, което много хора не могат да постигнат никога. Беше приела смъртта на децата си като част от живота им. Така само можеше да продължи да живее. И вярвай ми, тя се наслаждаваше на живота.

Като седнеше на стълбите, придърпваше леко назад черната си забрадка и се препичаше на топлото декемврийски слънце със затворени очи. Имаше хлътнали очи. Дълбоко в дупките им можеш (ако искаш, разбира се) да видиш два зелени живи извора. Един ден я попитах на български: „Как си останала жива? Как го правиш тоя номер?" Тя ме погледна. Няма никога да забравя този поглед. Закова ме. Мисля, че интуитивно усещаше какво я питам. Дръпна ме за ръката да седна до нея и каза: „Работата няма да свърши. Седни." Седнах. Мълчахме. Беше нереално. Миришеше на жасмин от храста и на сапун – от нея. Беше ми казвала, че имат две перални, но никога не си давала дрехите за пералнята.
Перяла се на ръка. Винаги беше облечена в черно (една и същи черен сукман и черна жилетка).

После тя стана и каза, че отива да си направи едно кафе! И да готви.
После поразпитах за нея. Две от децата ѝ починали много малки, три от рак по-късно. За другите не разбрах. Трябва да е било от старост. Мъжът ѝ – от рак на белия дроб.
Дали я беше консервирал начинът ѝ на живот или просто беше натрупала онази мъдрост? От нея рабрах едно – винаги може да се пуснеш в ежедневието, ама вземи малко въздух и се порадвай на слънцето, докато можеш. После има мрак. Ако ме питаш сега – не, не искам да живея толкова дълго.

Не съм сигурна какво ще мисля след години. Ако изобщо мога да мисля.
Ако си представим живота като Титаник, то тази жена би посрещнала ледената вода седнала кротко на стола си, стиснала кръста на врата си и... с усмивка. Усмивката на жената, с която обикнах и която ме обикна, без да можем да говорим на един език. Нищо странно, нали?

Вики
Очаквах с нетърпение да я видя. Бях слушала толкова много за нея, че почти бях подготвена за срещата си с нея.
Почти.
Вики идваше в хотела два пъти в годината за по месец. Живееше ту в Канада при дъщеря си, ту в Англия, ту тук. Беше на 85, сега трябва да е на 87.

Вики се беше приготвила да остане на земята безкрайно. На нейната възраст много хора отдавна са се предали и са седнали на столовете пред телевизора и се видиотяват с всеки изминал ден. Ходят за весник, следят намаленията тук, там, цъкат с език по време на новините и чакат да дойде празик, та белким децата минат да ги навестят.
На 85 Вики имаше всички шансове да живее още 85. Косата ѝ беше изрусена почти до бяло. Имаше прическа стил Мерлин Монро, която определено подчертаваше скулите ѝ. Очите ѝ бяха сини, миглите бяха поопадали, но умерения грим (когато успееше да го сложи правилно, т.е. имаше подходяща светлина и не беше забравила да си сложи лещите) правеше чудеса. Червилото ѝ биваше всякакви цветове – от готик червено до розово и оранжево. Носеше топли, весели, радостни цветове (от тая гама, която аз не нося) – бебешко розово и синьо, бяло, жълто.

Ходеше с бастунче, но с голямо достолепие. Говореше високо и претенциозно. Биваше третирана като кралска особа, не само защото пиеше чая си с повдигнато кутре, а защото се държеше като кралица (опс, принцеса).
Ноктите ѝ бяха винаги поддържани, старателно лакирани. Миришеше скъпо. Основната ѝ реплика бе „О, нима?" За нея всичко беше божествено. Дори отвратителната супа за вечеря. Не се храеше много и диетата ѝ беше предимно плодова. Не пушеше, не пиеше алкохол (чаша вино с вечерята). Идваше точно в 6 вечерта и сядаше на нейната си маса с поглед към целия ресторант. Кокетничеше и мигаше с рехавите си клепки към всеки мъж наоколо.

Бях меко казано стъписана, когато я видях по бански. Жълт на огромни цветя с бяла мини поличка, розово чадърче и останалото – кожа. На 85 тя изглеждаше перфектно, но в дрехи. Без тях... хм. Обаче не ѝ пукаше. Знаеше, че всички я гледат. Свалям ѝ шапка не за друго, а за това, че правеше усилие (за разлика от много други жени) да изглежда добре, сретната и чиста, женствена и привлекателна, дори на тази възраст. 85 си е... възраст. Излизаше на разходка всеки ден, ходеше с приятели на обяд в ресторант и се излежаваше под чадъра следобед. Четеше много.

Беше се научила да ползва компютър и имаше малък лаптоп. Жената вървеше с бодри крачки с розовото си чадърче към следващото столетие без грам страх, че технологиите ще я подминат. Беше обиколила цялото земно кълбо, но все не разбирах какво я влечеше точно тук (после разбрах).

Разбира се, Вики си беше обикновена възрастна дама и като всеки обикновен човек, си имаше драмата на живота. Никога не показваше къде ѝ е слабото място.
Един следобед към четири дойде на бара и си поръча чаша чай със студено мляко. Каза ми: „След като жената мине четиридесет – никакви горещи напитки, иначе се сбръчкваш." Усмихнах се. Седна мълчаливо и се оплака, че не може да спи. Аз бях много кисела този ден, че шефката ме беше направила на парцал от сутринта и мразех хората като цяло... отново.

Не ѝ обърнах внимание. Тя поседя и каза: „Януари може би ще се върна тук. За жалост в Англия съм сама у дома, а ми е много трудно да излизам в снега и студа да пазарувам, не мога да карам в лошо време, ако се разболея, няма кой да ми даде един аспирин."
Заслушах се. Попитах за дъщеря ѝ. „Канада е далеч, тя си има своето семейство, някак натежавам там цяла зима. Имам една комшийка, която може да пазарува за мен, но как да моля някой да ми купува моите неща?"

Дам. Беше напълно безпомощна. Сама, стара и с достойнство. Предпочиташе да седи в някой хотел и да е сред хора, отколкото да каже на детето си, на комшийката, на който и да е, че има нужда от помощ. Аз бях напълно непозната, а хората споделят с непознати. Казах ѝ: „Вики, изглеждаш превъзходно. Имаш култура и си толкова широко скроена. Иди си у дома. Поръчвай си по телефона каквото ти трябва. Прекарай няколко месеца на топло край камината. Казвам ти го, понеже аз нямам дом, където да прекарам зимата, и не мога да си позволя да си поръчам пица у дома, а за жалост не знам дали ще имам и работа. Можеш да си позвлиш хубав парфюм и е редно да оцениш това. Аз не мога да си позволя ботуши за детето си, а идва зима. Оцени и това. Не мисли, че годините те правят уязвима. Уязвим си, когато покажеш слабостта си. А тук няма да си по-щастлива три месеца."

Тя допи чая си, благодари културно и се прибра в стаята си.
На другия ден си беше направила резервация за следващото си идване – април и беше оставила съобщение за мен да ида до стаята ѝ, когато съм свободна.

Почуках. Тя отвори – без грим и без прическа. На тоалетката до милиардите мазила бяха наредни чифт детски кожени ботуши, кипра зимна шапка и кипра розова чантичка. „Бедността ме ужасява много повече от самотата и старостта." Прегърнах я. До края на престоя си тя запази свето достолепие, облечено в крещящи цветове и преди да тръгне, раздаде всичките си дрехи, с които беше дошла, на момичетата от персонала. На мен даде бялата минипола и елегантна светло синя жилетка.

Замина с гръм и трясък, така, както беше дошла. Не я видях повече, понеже напуснах. Вярвам, че е добре.
Ако си представим живота като Титаник, то Вики би била в първата спасителна лодка с розов чадър, червило и прическа. И би гребала, ако няма кой друг да гребе.

* * *