club50plus.bg

Татко често казваше: "Никой не е по-голям от хляба." Когато бях малко момче не можех да разбера как така никой не е по-голям от хляба. Досещах се, че в тези думи има някакъв таен смисъл, който само възрастните разбират, но не смеех да попитам какво значи, защото си мислех, че ще ми се смеят.

Татко слагаше хляба на масата бавно, тържествено, сякаш слага нещо, което е много скъпо и ценно. Когато хлябът беше топъл, току-що донесен от фурната, той го разчупваше. Разчупваше го на парчета и на всеки от нас даваше по едно голямо парче, от което излизаше пара и ухаеше на лято и на житно поле, окъпано от летен дъжд. Оттогава за мен няма по-мил аромат от аромата на изпечен хляб, още топъл и разчупен на големи парчета. Слагах малък залък в устата си и дълго го държах, за да се насладя на чудния му вкус. После започвах бавно да го дъвча и преглъщам.

И до днес хлябът за мен е най-важното нещо на света, а татко умееше да прави най-хубавият хляб. Като дете обичах да седя в хлебарницата и да гледам как татко прави хляба. Тогава нямаше машини, работеше се ръчно. Тестото се разделяше на самуни, самуните се нареждаха върху дълги бели платна, но аз най-много се вълнувах, когато татко отваряше желязната вратичка на пещта и започваше да нарежда вътре хляба с голяма дървена лопата. Чудех се как така умее да подрежда хлябовете точно един до друг в широката дълбока пещ. Татко внимателно ги слагаше вътре, после затваряше желязната вратичка и сякаш изпращаше хлябовете на дълго пътешествие в света на огъня и пламъците.
Докато хлябът се печеше, татко стоеше прав до пещта и мълчеше, замислен може би за нещо. Гледах слабата му висока фигура, облечен в бял панталон и в бяло яке, поръсено тук-таме с брашно и с бяло кепе на главата. Черните му очи, вежди и мустаци ми приличаха на въгленчета, а мустаците му придаваха сериозен и строг вид.
Когато хлябът се изпичаше, татко го изваждаше пак с дървената лопата и всички самуни си приличаха като близнаци, светлокафяви с тънка уханна коричка и топли, сякаш бяха живи.
Братята ми не продължиха занаята на татко, но аз най-малкият син, го продължих. Толкова много обичах татко и хляба, че реших да стана като татко. Знаех, че хората винаги ще имат нужда от хляб и че никой не е по-голям от хляба, както казваше татко. Направих хлебарница в градчето, където живеех, и работата ми вървеше добре. Хората обичаха моя хляб и купуваха, а аз се радвах, че правя нещо, което е нужно на хората. Уважаваха ме, наричаха ме "майсторе" и се чувствах горд, че успях да наследя занаята на татко.
Но времената се промениха. В квартала откриха големи магазини и малко по малко моят занаят започна да запада. Хората свикнаха да купуват заводски хляб и обърнаха гръб на ръчния ми хляб, но аз не се отказах от занаята си. Около градчето ни, по склоновете на планината, има няколко малки села, където бяха останали да живеят възрастни хора. Селата опустяваха, но в къщите все още живееха по един или по двама старци. Те не можеха всеки ден да идват до града да си купуват хляб и затова реших да карам моя хляб до планинските селца, направо до домовете на старите хора. През ден-два слагах в колата няколко касетки с хляб и тръгвах. Хората свикнах с мен и ме очакваха с нетърпение, сякаш им носех не хляб, а най-голямата им радост в живота, и пак усетих, че съм необходим и полезен, че помагам на хората.

И тази зима снегът покри селцата, и те сякаш заспаха под пухкавия бял юрган. Знаех, че там в планината, моите баби и дядовци чакат моя хляб. Трудно се пътуваше, пътищата не бяха добри, но не се отказвах. Когато спирах пред вратите на къщите, бабите излизаха и широките им усмивки ме стопляха.
-Хайде, Гоче, - казваха ми – чакаме те, защо се забави?
-Не съм се забавил, бабо Наде, винаги по това време идвам.
А засмяната баба Надя с руменни бузи, с дебело селско кожухче, изважда от джоба на сукмана си яйце и ми го дава.
-Това е за тебе, Гоче, да си жив и здрав и да не ни забравяш, защото ти носиш най-харното – хляба.
Свикнаха с мен моите баби и старци по малките села, но една сутрин, когато пристигнах пак в Сърнено, моята баба Надя не ме чакаше на портата. Учудих се. Да не се е случило нещо лошо? Не беше чак толкова възрастна, но всичко става. Прекосих потъналия в сняг двор и почуках на къщната врата. След малко баба Надя излезе.
-Здравей бабо Наде, - поздравих. – Как си, да не си болна?
-А, добре съм, Гоче, добре съм – продума тя, но ми се стори, че в нея има някаква промяна.
Не ме гледаше в очите, не се смееше, беше някак си объркана и притеснена.
-Бабо Наде, - казах – нося хляба. Както виждаш, идвам пак навреме и не съм се забавил, макар че снегът е дебел и трудно се пътува.
-Тъй е, тъй е – промърмори тя, - но Гоче – добави тихо и някак гузно – тези дни дойдоха тук едни момчета и ни казаха от теб повече да не купуваме хляб. Те щели да ни докарват вече хляба. И вече го докараха. Купихме си.
-Така ли, бабо Наде?
-Така, Гоче, така. Да прощаваш, бабиното, но не идвай вече, защото тези момчета ми се чинат лоши. Лоши момчета са, Гоче.
-Е, добре. Ще ги видя аз тези момчета, но нали никой няма право да казва на другите от кого да купуват и от кого да не купуват.
-Тъй е, Гоче, но ти се пази – каза тя и побърза да се прибере.
Тръгнах си. Обиколих още две-три къщи, но навсякъде едно и също: "Дойдоха момчетата и ни заръчаха от теб повече да не купуваме хляб."
Нямаше какво да правя. Прибрах се с непродадения хляб. Два-три дни се въртях, но на третия реших да отида в другото село, Паничево, което е малко по-далече и в което също носех хляб. Макар и пътя да не беше почистен, криво-ляво стигнах до селото. Спрях до първата къща, където живее дядо Генади. Старецът беше над осемдесет годишен и трудно ходеше, краката го боляха, живееше сам. Почуках на вратата, но той не ми отвори. Започнах да викам:
-Дядо Генади, дядо Генади, аз съм Гочо, донесох ти хляб.
Повиках, повиках, но дядо Генади не се обади. Усетих, че е вътре, че се спотайва и не иска да излезе. Тръгнах си с хляба и точно, когато излязох от двора ме пресрещнаха две момчета, яки, силни. Едното ми препречи пътя, погледна ме злобно и просъска:
-Не ти ли казаха повече да не носиш хляб по селата?
Ядосах се.
-Кои сте вие бе, че да ми кажете къде да нося хляб и къде да не нося!
-Ще видиш ти кои сме – изръмжа здравенякът, а другият, който стоеше до него, се засили и ме удари с юмрук в лицето. Не очаквах, олюлях се и паднах. Хлябът, който държах, падна в снега. Здравенякът го изрита и се изсмя.
-Сега разбра ли кои сме?
Двамата се обърнаха и си тръгнаха. Надигнах се бавно и извиках след тях:
-Каквото и да правите, никой не е по-голям от хляба, запомнете го!

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]