club50plus.bg

Депресия... Седя на стола пред 22-инчовия екран на компютъра си, с ръце върху клавиатурата и не мога да помръдна. Гадно е...!
Станал съм „компютърно и интернет зависим", а депресията просто засилва тези мои зависимости. Събуждам се сутрин с мисълта, че все още не съм пуснал ПС-то си и бързам да го направя. А напоследък дори взех и да не го изключвам през нощта.

Шумът на работещите вентилатори и проскърцващия хард диск ми действа успокояващо, дори приспиващо. Да вляза в интернет засега все още ми действа оцеляващо! Там получавам поредната си доза „наркотик" под формата на „сърфиране" в няколко сайта предимно. Кои са те ли? Не, не са с порнографско съдържание в традиционния смисъл на думата, но при определени условия и при разглеждане от друг ъгъл, биха могли да минат успешно за такива. Гледането на порно филми и секс снимки също е вид „наркоза". За мое щастие, аз не страдам от такава зависимост.

Вече с дни не излизам от стаята си, освен да отида до тоалетната или да изям 1-2 филийки хляб намазани с маргарин „Калиакра". На 105-килограмов мъж като мен никой не би повярвал, че е от месеци на такава „диета". Но е факт. Съществувам, благодарение на пенсията на майка ми – 74-годишна жена с един инсулт, която стига да плати лекарствата си, тока, водата, интернета, хляба, маргарина и... Не, за друго няма.

Съществувам ли написах? Неее... Вегетирам! Трудно ми е да пиша, да се концентрирам... но опитвам да си го наложа, защото няма какво друго да правя, а и се опитвам да елиминирам тази постоянна, натрапчива мисъл, която все по дълбоко се загнездва в съзнанието ми... Мисълта да се самоубия!

За голямо мое съжаление, нямам достатъчно смелост да го направя. Да, оказва се, че и да сложиш край на собствения си живот не е никак лесно. Както не е лесно и да живееш! Ето я и голямата дилема, която е пред мен – да живея вегетирайки или да приключа със земния си път доброволно-принудително? Усещам, че с всеки изминал ден съзнанието ми губи все по вече яснотата си и мъглата на нещо странно и непознато за мен се загнездва в него. Опитвам се да го разбера, да го възприема, но все още не се получава.

Само не си мислете, че съм откачалка или нещо от този род! Не съм! Поне все още не, и се надявам преди да се случи това... Всъщност решил съм – с последната си капчица ясно съзнание да направя нещо, секунда преди фаталния миг. Какво ще бъде то, все още не знам, но го усещам вътре в себе си. Усещам го като някаква топлинка, която все още ме държи и крепи, която не ми позволява да направя нещо за което ще съжалявам... Хм, да съжалявам ли? Май нещо сега не се връзва?

Това са сериозни теми: Има ли Бог? Има ли задгробен живот? Има ли душа? Има ли прераждане? Съществува ли АД? Какво е карма?
И ред други. Само че не е това за което искам сега да пиша. Те са обсъждани многократно, има твърде много написано по тях – тонове хартия и мастило са изразходвани. И въпреки това, всеки един човек си има собствено мнение по тях, което явно, колебливо или скрито поддържа. Може би истината е там някъде... по средата, както се казваше в един известен филм.

За мен обаче истината се оказа многолика, особено от няколко години насам. Тя започна да разкрива лицата си едно по едно – като страници на прелиствана книга. И всяка една от тях беше различна. На пръв поглед нещата не се връзваха в написаното на страниците. Беше много объркващо и непонятно. Когато се натрупаха повечко страници и виждайки, че се заформя каша в съзнанието ми, реших че трябва да ги „прочета" отново. Да се опитам да ги осмисля по друг начин, да ги разгледам под друг ъгъл, да ги преподредя. И тогава се получи! Започнах да разбирам написаното. Трудно ми беше да го възприема, но го осъзнавах с цялата му болезненост.

Разбрах че животът ми е приготвил много неприятни изненади и аз трябва или да ги понеса, или да се предам. Мислех си, че съм готов за тях, че съм се „окопал" добре, че съм се запасил за неблагоприятното време, което очаквах и бях предвидил, че ще се случи, но... Уви! Оказа се, че битката ми ще бъде много по-тежка, по-жестока и по-продължителна от тази за която инстинктивно се бях приготвил!

Имах дом, семейство, деца, работа която ни позволяваше да живеем нормално – не богато и разточително, но не и бедно. Имах брат и майка. Имах много приятели, които ми се възхищаваха, уважаваха и искаха да бъдат в моята компания. Имаше и такива, които се бояха от мен. Не бях горд и не се величаех, а и нямаше за какво. И най-важното е, че знаех къде ми е мястото в този живот. Знаех какво мога да дам и какво да получа.

Знаех ли, казах? Е, ако съм знаел, може би е нямало да бъда в тази ситуация сега! Ако съм знаел какво мога да получа и какво не мога – не като материално, а като духовно-емоционално. Да бе, да! Естествено и материално има! И когато това го казва мъж... досещате се, че става въпрос за жена – млада, красива, жизнена, умна, сексапилна, страстна! Да, има и такива, които съчетават умело всички тези качества.

И тя се появи в едно прохладно септемврийско утро, държаща за ръчички двете си малки дечица – момченце и момиченце. Облечена в красиво червено костюмче и с големи натъжени очи, молещи за... Всъщност това за очите си го измислих, а и не си спомням вече дали са били молещи, но молба носеше. Беше за свободното работно место което имаше при мен и, както вече се досещате, тя получи назначението. Оттогава до сега изминаха 14 години. Случиха се много неща – хубави и лоши! Но и това не е за което искам да пиша, поне не и за сега.

First stroke (първи „удар") 2002 година. За повечето тази година с нищо не е била по-различна от другите, но за мен беше началото на нещо ново, нещо неизвестно, нещо което щеше да промени живота ми и щеше да го обърне на 180 градуса.

Идеята да се махнем от България беше завладяла всички – мен, жена ми и децата ми. Усилено търсехме начин как да го сторим, но да бъде официално емигриране. Ориентирахме се към Канада, защото имаше „промоция" за кандидат емигранти, за Квебек – френско говорещата провинция, която се опитваше да си извоюва статут на автономна административна единица. Ако ме попитате кое е продиктувало това наше решение, ще ви отговоря, че причините бяха следните:

Бизнесът ми не вървеше вече така добре, както допреди няколко години. С него се занимавах само аз, а разходите ни се бяха увеличили – дъщеря студентка, син тийнейджър, съпруга която от години вече не знаеше какво е да работиш, любовница която беше решила, че трябва да учи, и ред други.

Благодаря ти Боже, че ме опази от тази грешка. Тогава за първи път осъзнах, че с махането ни от България, ще си дам шанса да приключа с тази връзка. Независимо от противоречията, които бяха между мен и жена ми – а те датираха още от времето преди да се бракосъчетаем, исках да дам и да получа още един шанс.

Аз самият съм северняк и харесвам по хладен климат. Бррр, настръхва ми кожата, като си помисля на какъв хлад щях да се изложа, ако се беше осъществило това начинание. Ама хлад и в истинския и в преносния смисъл на думата. Направо да си го кажа... студ!

Добре, стига толкова за причините, защото такива, а също и оправдания, винаги може да намери човек, стига да иска да направи или да не направи нещо.

За да бъда напълно откровен, трябва да призная, че никога не съм харесвал София, като място за живеене. Но в един приятен септемврийски ден аз и моето семейство се нанесохме в жилището под наем, намиращо се в един от добрите софийски квартали. Не след дълго се убедих, че „законът на Мърфи" за последователността на бедите е в пълна сила при мен.

От години си имах здравословен проблем, който ескалира през последната година. Налагаше се да ми правят операция. Направиха я в най добрата за него време болница у нас и може би най-добрият екип. Тогава за първи път видях тунела със светлината. Усетих как живота ми изтича, като вода от обърната манерка. Повярвайте ми..., точно в този момент няма никаква „филмова лента" за изминалия живот. Само едно невероятно спокойствие и приятното носещо облекчение усещане, че тънката нишка, с която сте привързани към земята и земното, към материалното, към болката и страданието, към мъката и нещастието, всеки момент ще се скъса и ще ви освободи от всичко това!

Не преувеличавам ни най-малко. Отдавна бях излязъл от въздействието на упойката. Даже и болкоуспокояващи не бяха ми дали. Не знам дали за добро или за зло, но съдбата или по-скоро Висшата сила, реши че не трябва все още да отделя душата ми от това тяло. И изведнъж болката нахлу в съзнанието ми, обзе цялото ми тяло – като отприщил се бент. Страхът от смъртта ме завладя и ме накара да се почувствам, като залят с вряща вода – символ на Ада, където ще отида най-вероятно, освен ако не се преродя пак! Но ако е на Земята, то си е пак Ад! Ужасяващо и същевременно весело. Весело, весело, ама сега! А тогава... аз си знаех какво ми е.

Всички показваха някаква загриженост към мен тогава. Жена ми, децата ми, даже и тъстът ми, който винаги ме е мразел за това, че се ожених за дъщеря му, въпреки че не бях „подходящият" за него зет.
Всички, всички, ама тази която твърдеше, че изпитвала към мен истинска обич, а не само любов, тази която искаше да има дете от мен и да живеем заедно... ами тя просто не дойде да ме види!

(ще има и продължение)

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]