club50plus.bg

Стоях десетина минути безмълвен на скалистия бряг край най-западната точка на атлантическото крайбрежие и следвах с поглед бавно оттеглящата се вода.

Подвластен на трудно обяснимо желание, ей така, както си бях с обувките, поех по океанското дъно. Метър, два, десет, сто...

Отливът даряваше шляпащите край мен крайбрежни клошари, с част от онова, което не беше успял да прибере от бързо отъняващите локви и вирчета. Бързаше закъснялата вода след последната вълна, безмилостно изоставяйки край ръждясалите консервни кутии и протритите парчета от корабни въжета, хиляди движещи се, плъзгащи се, пълзящи, пърхащи, пляскащи и подскачащи живи твари. Само час, може би, и по-голямата част от тях вече няма да са живи. Нетръгналите след последната вълна са обречени. Такъв е законът на океана. Мъртвило и мирис на разлагащи се водорасли и мекотели край бавно съхнещите камъни ще бъде тук, до следващата приливна вълна, която ще донесе отново живот.

Спирам.

Подръпвам мокрите си крачоли и се питам къде съм, защо съм и докога съм. Къде сме всички ние – клошари, домошари, случайни туристи и всички други, мимолетно гостуващи на земната твърд?

В отливната вълна ли сме и можем ли да я следваме до връщането й с прилива, или пърхаме в своята обреченост, сред бавно оцеждащата се между камъните, и непотребните отпадъци, вода?...

* * *