club50plus.bg

Шивачната машина тракаше монотонно. Като всички други в огромното производствено хале. Всяка една от жените, леко приведена, безизразно работеше, без да се оглежда и ослушва. Зареждачката отиваше ту до една шивачка, ту до друга, подаваше разкроените трикотажни парчета плат и отминаваше. Климатикът работеше, но не успяваше да се справи с жегата в огромното помещение.

Всеки вътре бе изцеден и отмалял от задухата и праха,и странни миризми. Натежалият въздух се вдишваше тежко от работничките. Така бе от години. Така щеше и да продължава.
Калина бе една от десетките жени, чийто работен ден минаваше тук. Не се отличаваше с нищо от останалите, не блестеше сред тях като перла сред мъниста. Или пък бе различна? Нали всеки човешки индивид е една вселена и като такова би трябвало светът да я възприема различно.
Страничният наблюдател би забелязал руса коса, с лек отенък на изстинала пепел, дълга до рамената, с прав бритон до веждите. Красиви бадемови очи, прав нос и плътни устни. Въпреки, че вървеше към петдесет години, Калина бе запазила стройната си фигура, която двете бременности вместо да развалят, дооформиха женствено.
Обществото в малкото населено място виждаше разведена жена, която се грижеше за децата си, работеше усърдно, за да не им липсва нищо и почти винаги бе усмихната и готова да помогне с каквото може.

Как усещаше тя самата своя вътрешен свят? Частта от него, отделена на майката, бе щастлива, горда, нежна, раздаваща се и получаваща. Кътът на приятелите бе шумен, изпълнен със смях, закачки, малко време за кафе, повече за разговори и обмяна на информация за поредния турски сериал. Огромният остатък от сърцето и душата на Калина, който я измъчваше много, бе пуст и търсещ от години. Още от преди да се разведе със съпруга си, тя бе една самотна в мечтите, дните и нощите си жена. Омъжи се по любов, децата се родиха- първо синът, след две години и дъщерята. Заета да домакинства и да ги отглежда и възпитава, тя запълваше времето си с обикновен битовизъм. Но когато те поотраснаха и тръгнаха на училище, Калина започна да усеща липсата на диалог с мъжа си. Посредствен в представата си за съпруг, лишен от всякакъв романтизъм,задоволяващ се с много малко в живота, без цели и амбиции да се усъвършенства, Любчо живееше месец за месец. Денем на работа в предприятието като обикновен работник, почти всяка вечер на по 2-3 бири в кварталното кафене, животът му си течеше монотонно и беземоционално. Калининият също. Децата минаваха от клас в клас, годините идваха и си отиваха, животът следваше своят ход... Зачестиха прекаляванията с алкохола, защото 2-3 бири се бяха превърнали в 2-3 ракии, после в 4-5, а Любчо – в алкохолик. Заплатата му отиваше по баровете, без да се интересува как се справя Калина с плащането на сметките,купуването на храна,дрехи и задоволяването на нуждите на децата. А тя изнемогваше. Денем се бореше с вечно изтънелия семеен бюджет, състоящ се само от нейната заплата, а вечер – с тялото, забравило какво е да си жена. Не,че тя желаеше Любчо! Да ѝ прости Господ, но съпругът ѝ не я привличаше вече ни малко. Чистоплътна и хубава жена, тя дори не искаше да я докосва Любчо, всяка нощ пиян и миришещ на цигари и алкохол, обвиняващ за състоянието си цялата държава. Монолозите му относно политиката и футбола кънтяха в къщата докато заспи неизкъпан, не приличащ на баща и съпруг.

Една сутрин, без да се е случило нищо по-различно от изминалите дни и нощи, Калина реши да се разведе. Направи го. И то официално! Такива ѝ бяха разбиранията. Върна се в къщата на родителите си, скъсала връзки с Любчо, който си оставаше баща на децата ѝ, но нищо повече. Това стана преди седем години.
Днес Калина, майка вече на пораснали деца, се чувстваше добре, че е взела решение да се разведе. Като виждаше в каква човешка развалина се е превърнал бившият ѝ мъж, тя се радваше, че успя да се опази от съжителство с него. През изминалите години тя не бе имала връзка с никой и то не защото нямаше желаещи,а поради факта, че тя нямаше желание и време. Но в последните няколко месеца усещаше някаква особена липса в душата си,нужда от рамо, на което да заспи на дивана, докато гледа телевизия, от разговор, от усмивка, от мил жест, от ласка...
Машината не спираше своя ход,както не спираше и времето, и мислите на Калина. От седмица те все се въртяха около Румен. Видяха се случайно пред супермаркета.

Познаха се, въпреки, че не се бяха виждали близо тридесет години. Съученици от гимназията, с много споделени спомени от онези луди години, те имаха общо минало и тя прие поканата му да пият по кафе. Три часа се изнизаха неусетно. Двамата разказваха един на друг как е минал животът му, на къде ги е отвял житейският вятър и колко негови бури е преживял.

Размениха си номерата на мобилните телефони и се разбраха да се видят пак. Днес на обяд той ѝ позвъни и я покани да излязат навън да вечерят. Калина не можеше да познае сама себе си – сърцето ѝ биеше и си мислеше, че всички на радиус 100 метра чуват силните му удари, на душата ѝ стана леко и след като отговори положително, тя се улавяше, че мислите ѝ след обаждането постоянно се въртяха около лекопобелелите коси на стройния Румен.Топлината в очите му, с която я гледаше онзи ден я накара да отиде на фризьор,да се усмихва красиво на изгрева сутрин и на залеза вечер, да обича всяко цветенце,цъфнало в грижливо гледаните от нея саксии, всяко облаче, танцуващо по небето.

Шивачната машина тракаше монотонно, но сърцето на Калина биеше с ударите на надеждата, с поривите на вярата и с предчувствието за любов и топлина. Одухотвореният ѝ образ бе едно от многото доказателства,че понякога вътрешният свят на един човек е по-богат от целия външен свят. Достатъчно е да намериш своя кадем за вяра и крила.

 

Любовта е символ на съвършенството.

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]