club50plus.bg

Беше преди десетина години. Вече бях родила тримата си сина. Бях безработна и разполагах с много свободно време. В детските си години се научих да плета на една кука и това ми помогна да изплета една мартеница, която синът ми Иван донесе. Намерил я беше зад блока. Някой я беше изгубил. Купих червена и бяла прежда и започнах да плета такива мартеници. Нарекох ги мечета.

На другата година имах доста голямо количество от тях. Започнах да продавам чужди мартеници от тези, пластмасовите, които ги правят на шприц и ги украсяват с бои. Скришом от работодателя слагах и от моите мечета на стелажа. Окрили ме това, че хората започнаха да купуват от моите мечета. И, понеже апетитът идва с яденето, започнах да се оглеждам какво продават майсторките на ръчноизработени мартеници. Избирах си модели, които мога да разгадая и да изработя. Така колекцията ми от мартеници се увеличаваше.

На другата година си платих тротоарно право и продавах лично от мен изработените мартеници. Така каквото си изработил и продал, твое си е - не дължиш на никого нищо. Сътворявах модели, които ми хрумваха в процеса на творчество. Хората започнаха да търсят мартеници, които се завързват на ръката - започнах да плета и такива. Заработката ме удовлетворяваше, но последните 2-3 години в продажбата на мартениците се включи и бизнесът. Пазарът се заля с мартеници, а купувачите намаляха. Аз вече престанах да плета нови и изнасям да продавам тези, които са останали от предишната година.