на актрисата Светлана Славова
Някъде около 1992 – 1993 година в България нахлу по суша, море и въздух каучуковото дърво. Нахлу дръзко и войнствено, като изгони и изхвърли безцеремонно на улицата кроткия стопанин на холовете по градове и села – срамежливия и кротък фикус. Фикусът – милият, дискретен свидетел на какви ли не истории, на семейни тържества и свади, на любовни сцени или кавги, на прелюбодейства и семейни саги.Пришелецът се разпространяваше с мълниеносна бързина и приличаше на национална щафета, която се предаваше от ръка на ръка и не знаше прегради. Бързо зае място не само по холовете, но и в офиси, канцеларии, болници, аптеки, магазини, фоайета.
За пръв път го видях пролетта на 1993 година в стаята на колежката Мая, около 30-годишна очарователна млада жена, подвижна и усмихната, ще си помислиш, че е човек, който няма никакви грижи. Тя вършеше работата си на референт в Министерството за няколко балкански страни толкова безшумно и с такава лекота – ще помислиш, че това е най-леката и приятна работа в света. Стаята и бе малък оазис на цветя, някои от тях – екзотични, донасяни като подарък от различни краища на света от приятели и колеги, знаещи за нейното хоби.
Запитах Мая какво е това ново стайно дърво – с маслено зелен цвят, с елегантни, източени листа и красива коронка.
- Каучуково дърво – каза гордо Мая - От една година се появи и плъзна. Жизнено, устойчиво, некапризно и най-важно – красиво.
И като забеляза заинтригувания ми поглед, добави:
- Ако ти харесва, ще ти дам едно клонче, държиш го във вода докато пусне коренчета и го садиш. Не прекаляваш с поливането, особено зимата. Това е.
И така, сдобих се и аз с каучуково дърво и бързо новото дръвче измести застарелия фикус в хола на панелката в "Люлин".
Растеше като че ли с дни, оформяше една красива коронка и все повече добиваше осанката на млад левент.
В началота на септември, същата година заминах на работа в Скопие и с нас взехме клонче от дървото. Такъв беше съвета и пожеланието на Мая:
- Вземи го със себе си. Нека това е "маслиновата ти клонка на мира". Ще те пази от болести, от уроки и от лоши хора ... Ако има такива ... Верен другар е, ще видиш ...Скопското издание на каучуковото дърво тръгна добре, растеше бързо, наливаше се със сила младото му стебло, а клоните протягаха красивите си тъмнозелени ластари и към тавана се устремяваше една зелена пирамида. Скоро и то започна да се клонира – давахме клончета на приятели и то поемаше своя път в приятелската държава.
Интересна е тази негова дипломация... На дръвцето... Каучуковото.
Софийското каучуково дърво, за разлика от скопското, имаше драматична участ. Грижите за него оставихме в ръцете на по-малкия син Иван и приятелката му Сия. Те, обаче, са хора неспокойни, пътешественици, риболовци. Дървото оставаше без вода по седмица, а и повече и то трябваше да оцелява при незаслужени лишения и несгоди. Но оцеляваше.
Колко пъти аз или съпругата ми, при инцидентни прескачания до София, сме го намирали да бере душа, вадехме го направо от реанимацията и то си поемаше дъх... до следващото изпитание.
При срещите си с Мая по време на летните отпуски, тя не забравяше да се поинтересува как е дървото. Разказвах й и за това в София, и за това в Скопие.
Забравих да ви кажа, че Мая пише стихове. Много често нейна любима тема са цветята, дърветата, билките, тревите. Пише, но не се осмелява да ги предлага за печат. Даже в интернет. Пише ги за себе си, а ги показва само на близки приятели.
- Знаеш ли – сподели ми Мая веднъж – цветята са като хората: имат душа, имат си свои особености, свои предпочитания, даже всеко си има свой характер. Разбират от обич. Веднага ще позная кое цвете е обичано и кое съществува така, по инерция, без човешка ласка, като кучетата – помиярчета. И отвръща на любовта ти – щедро, безкористно, дарява те с усмивката на цветовете си и те гали с нежния си аромат. А понякога е и лекарство. Може да ти помогне, да те успокои от стрес и напрежение, даже да те предпази от болест.
Колко права бе Мая! Софийското каучуково дърво растеше като безпризорно, растеше някак си разжабено, разкрилено, растеше несъразмерно, високо, но хилаво, с клони, безпомощно протегнати на всички страни, а в лунни нощи приличаше повече на някакъв странен, неъзможен призрак, каквито призраци се срещат из комиксите.
И все пак оцеля през тези три години на нашето отсътвие от София.
Макар и като някакъв окъсан и измършавял войник, който се завръща от вражески плен.
Когато се завърнахме окончателно (преди това подарихме нашето каучуково дърво на съседите в жилищната кооперация, приятелското семейство Олга и Йове Миовски), веднага се заех да почистя клоните, да поокастря някои от тях, да прережа тези, които опираха вече в тавана.
След като завърших тази операция, забелязах по ръцете си бяла течност, като млеко, лепнеща. Измих се набързо в банята.
И тук започва, драги ми читателю, драмата.
По едно време почувствах нарастващи, ужасни болки в очите. Все едно са ми хвърлили стърготини в тях, или пясък... Болка като при работа с оксижен без предпазни очила.
Болката ставаше нетърпима. Вдигна се паника у дома. Стана ясно, че бедата е дошла от каучуковото дърво.
Дървото, което бях спасявал толкова пъти от мъки и от явна смърт, сега си отмъщаваше (така си помислих в заслепението си) по този нелеп начин.
Синът ме откара спешно в Поликлиниката в Седми микрорайон в "Люлин".
Тогава си спомних внезапно, че през този странен ден каучуковото дърво ме преследваше неотстъпно като някаква тъмна сянка на магия - видях го в магазина за мебели в "Младост", в магазина за килими на "Дондуков", в една аптека на "Стамболийски", в книжарницата на същата улица... Ха!
Очната лекарка запита от какво е станала инфекцията.
- От каучуково дърво – казах.
- Какво дърво? – запита невярващо тя.
И тогава го видях... мъдри се зад нея... нагло и присмехулно (така ми се стори тогава). В ъгъла на стаята, зад бюрото на лекарката.
- Ето го! – извиках аз, все едно бях видял опасния престъпник, който е все още на свобода.
- Ясно – усмихна се докторката на несдържаната ми реакция.
- Всичко е ясно... Не сте знаели как да се пазите. Не сте първия... Имахме случаи на натровени деца... Трябва да се пазите от млечния му сок, а ако попадне на ръцете ви – да се измиете многократно и внимателно с топла вода и сапун... Нямало е кой да ви предупреди.
Предписа ми как да се самолекувам с промивки на очите с минерална вода и още същата вечер... прогледнах.
Щом прогледнах, грабнах проклетото дърво, изнесох го и го хвърлих до контейнерите за смет пред блока. Заедно със скъпата му кашпия. Без много да разсъждавам.
Казах ядосано: " Умри, предател!" и му обърнах гръб.
След петнадесет минути погледнах от терасата. Каучуковото дърво го нямаше.
Някой го бе грабнал, зарадван на плячката.
Скоро след това се срещнахме с Мая. Разказах й как завърши приказката с каучуковото дърво.
Тя онемя от изненада.
- Санде, какво си направил? Боже, как си могъл? – проплака.
- Защо си се ядосал на невинното дърво? Та не разбра ли, че при срещата с теб то е заплакало от радост!Дървото помни – усетило е ласкавите ти ръце. И е предизвикало и твоите сълзи... Само, че ти не си разбрал... дървото... Как е възможно?... Три години го спасяваш... И за една минута го предаваш!... Отказваш се от него... Не, не е възможно... Ти не си този... Не е истина!... Не мога да повярвам... – продължаваше да се вайка и тюхка горката Мая.
И като видя сигурно моето объркване, смутеното ми лице, целия ми нещастен вид, милата душица Мая смекчи тона:
- Санде, приятелю скъпи, знаеш ли какво означава каучуково дърво? На езика на индианците, населяващи бреговете на Амазонка... Кау – дърво. Учу – плача... Плачещо дърво... Как не си почувствал, че дървото плаче?... За тебе... А ти си го предал... Ах, аз съм виновна, аз... Как не те предупредих!
Сашо Горов е роден в село Пастух, община Невестино, Кюстендилско. Завършил е Българска филология в СУ Св. „Климент Охридски“. Работил е като редактор във в-к Дупнишка комуна в Дупница и МВнР като дипломат. Бил е на задгранична работа в посолствата ни в Кабул, Афганистан, Скопие, Р Македония и Сараево, Босна и Херцеговина. Живее в Пастух – пролетта, лятото и есента и в Банкя – в останалото време. Има трима най-верни приятели-кучета: Томето – в Пастух и Тета и Пако – в Банкя и в Пастух. Пише къси разкази. Езици: английски, руски, сръбски и босненски Хоби: риболов Девиз: Като се лъжеме, трябва да си вярваме!
* * *
Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]
Все още няма коментари