Все по уверено пристъпваше напред. Загърбваше тревогите и преборил страха, вървеше без да спира. Знаеше, че трудното предстои. Там на ръба, където парапетът липсваше, навярно погълнат от вълните, щеше да разбере истината. Забеляза го едва на третата година и благославяше късмета си, защото това лято за малко не заминаха другаде.
„За добро или зло – отново сме тук." – реши мъжът и пристъпи.Старият кей смело бе нагазил с кръстосаните си метални крака в пясъка, а после се проточваше на десетки метри в морето. Спираше над вълните, изчакваше ден след ден хората да се нагледат на хоризонта и слушаше техните разговори.
- Обичам те! – мълвяха нощ след нощ голобради момчета, а очите на девойките с тях блестяха като звездите.
- Дърпай! – крещяха рибарите друг път и някой изваждаше голяма риба.
Много истории помнеше кеят. Понякога гледаше и представления: развеселени компании го избираха за домакин и изстрелваха от него разноцветни букети от фойерверки. Тогава беше щастлив, защото се наслаждаваше двойно: на феерията в небето, както и на отраженията във вълните. Дори имаше уговорка с неуморимата вода. Просто й казваше в такива нощи да мирува, а тя проявяваше разбиране. Ставаше свидетел и на тъжни неща, но претръпна: морето взимаше своето, но и хората не му оставаха длъжни. Самият той – стоеше между тях.
Често се чудеше, защо го оставиха така? Струваше му се, че е недовършен и му се щеше да го бяха проточили повече. Искаше да прекоси залива и да стигне далеч навътре, за да поздрави слънцето отблизо. С годините, обаче разбра: всичко зависеше от него самия. Сега му оставаше само да чака.„Ще ме припознае ли някой? – се питаше все по-често, особено през зимата, когато наоколо нямаше никой. – Остават ми двайсетина години живот и ако не ме забележат, ще съм стоял тук напразно?"
По умните от рибите успокоително му свирукаха:
- Не тъгувай, приятелю! Ще дочакаш избраника си.
- Сигурно е така. – отвръщаше и чакаше.
Бе разбрал от водата под себе си, че всеки кей по света принадлежи само на един човек. Оказа се обаче, че не е толкова лесно двамата да се намерят. Дори стотици и хиляди от хората да го посещаваха дневно, имаше голяма вероятност да се разминат, защото избраният човек, можеше никога да не стъпи на него. Мислеше много за това и отново чакаше: „Да е загинал от болест? – изброяваше възможности. – Да е беден и поради това, да няма пари за почивка? Защо пък да не е местен?" – трупаха се догадките.
До това лято. Почувства, как тръпката премина през подпорите и разклати парапетите му като люлка. Не бе усещал подобно чувство от малък, когато обичаше да играе. Неговият човек бе наблизо и щом стъпи отгоре му, направо ликуваше. Но имаше една пречка – мъжът бе със семейството си. Щеше ли да се върне?
На другата нощ пристигна. Нещо го теглеше насам. Трябваше да се увери във видението си, а за целта трябваше да е сам. Припомни си пак картината и изтръпна. На два пъти, посред бял ден бе съзрял кея, но в тези мимолетни мигове той бе различен: като безкрайна сребрееща нишка се губеше в далечината, а накрая контурите му се сливаха с морската синева и небето, превърнати от хоризонта в едно цяло.
„Моят кей!" – възкликна душата му. Дори и най-близките му, не съзираха промяната, какво ли остава за непознатите по плажа...
Сега пристъпваше сам към съдбата си, духовно слят със стария пристан в очакване на себепознанието. Преградите все повече оредяваха и когато стигна края, застана на ръба и се взря право напред. Тогава сребристият път засия слабо – само за него и той потегли. Крачеше над нищото и говореше със себе си, както с отдавна изгубен приятел. Двамината споделиха неволите си, а после обмислиха бъдещето. Как ще я карат? Времената налагаха промени, а те някак бяха изостанали.
Опомни се едва пред хотела, където го стресна разтревоженото лице на сина му.
- Къде беше? – попита момчето. – Помислих си, че ни оставяш?
Тогава мъжът го взе в скута си и му разказа всичко: за кея, за живота и за решенията.
- Нима има милиарди кейове? – възкликна малкият. – Как всеки човек ще намери своя? Та ние... хората, сме толкова много!
- Не приемай нещата буквално, сине. За някой, това може да е просто планинска пътека, а за друг примерно – вратата към килера. – пошегува се бащата.
- Както за мен е компютърът? – въодушеви се момчето. – Възможно е? Нали тате?
- Сигурно. – отвърна с въздишка мъжът.
Вече осъзнаваше, че чрез Интернет и глобалните комуникации, милиони самотни хора щяха да открият пътя си.
Времената налагаха промени.
Макар, че се опитва да пише отдавна, Симеон Христов участва в литературни конкурси от началото на 2010 г. Оттогава има няколко скромни отличия на този фронт, а в реалния живот се занимава с изпълнението на рекламни и не толкова рекламни проекти.
* * *
Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]
христо димитров написа:
Преди повече от 12 години
чудесен разказ+ :roll: