club50plus.bg

Тя беше обикновено момиче. Само дето умееше да чува тишината. Дали тази ѝ способност я плашеше? Не! Но я принуждаваше да страни от хората и да попада с часове в свой собствен свят. Свят на багри, облечени в звуци; на светлина, пееща за истини и красота; на болка, режеща с крясъци; на обич, примамваща гальовно...

Първото нещо, което правеше сутрин бе да чуе изгрева. Неговите песни ѝ харесваха много - бяха наситени от огнен цвят и същевременно жълти като слънчогледите. После я докосваше песента на майка ѝ – нежна като милувка и топла като буен огън в камина. След това денят я завърташе, понякога в тайфуни от пъстри звуци, друг път в пустинна тишина от пясък и кактуси. Но тя винаги бе доволна, дори само заради това, че сутринта я е събудила песента на слънчевия изгрев. Имаше дни, когато до нея не достигаше нито един глас на близък човек, на приятел, но това не я натъжаваше. Тя пазеше в сърцето си техните песни от отминалите дни и слушаше тях. Така самотата не успяваше да я прати в свят на самосъжаление и обидa.

Много обичаше гласовете на цветята, почти толкова, колкото тези на птиците, защото бяха най-силните, най-мощните и най-ярките. В тях тя преплиташе звукът, издаващ от дъгата, от дъжда, от малкото бяло облаче, от пъстрата пеперуда, от слънцето, от тревата, от реката, дори този, който идваше от малките камъчета по житейския ѝ път.

Вечер, докато заспи, улавяше гласa на залеза, който след като ѝ попееше, отстъпваше ред на звездите и луната. Красотата на техните песни я унасяше в спокоен сън.

Едва тогава нейните два кладенеца на звуци затваряха морни клепачи. Тя беше обикновено момиче. Само дето по рождение бе сляпа.

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]