club50plus.bg

Документален разказ

Големите български писатели имаха привилегиите да са на вниманието на особени хора.
Матеев работеше в Съюза на писателите като домакин и снабдител. Наред с това погребваше хората на перото. Аз имах честа да му помагам. Получавах подобаващо възнаграждение...

Безпаричен ден. Влизам в кафенето на Съюза.
- Колко?- пита Матеев.
- Лев и нещо.
- С моите стават три. Ще стигнат за две менти и бира. Странна комбинация,
но си трая. Изпиваме бирите и продължаваме с ментите. Матеев седи замислен и подръпва хайдушките си мустаци. Накрая казва просветнало:
- Мама му стара, ще ги взема на живо! Ти оставаш тука и чакаш...
Тъне в неизвестност. Аз пресушавам на малки глътки чашката. Чудя се как ли ще се измъкнем от безпаричието.

Не мина час. Цъфна ухилен.
- Дигаме гълъбите!- командва той и хвърля мизерните ни левчета на
барманката. Понaся се към изхода. Следвам го с безгрижието на осиновен от съдбата човек. Денят ми се струва прекрасен.
- Стоп! – Матеев се заковава с гръб към мен. Прави рязък кръгом и се
озоваваме лице в лице. Пуля се глупаво.
- Ти нали искаше оная машина? – гледа ме хипнотизиращо. Аз го гледам,
като извънземен. Моята отколешна слабост са старинните пишещи машини.
- М...да – проронвам.
- Двайсе лева – отсича той.
- Нали знаеш, че нямам ни стотинка.
- Ще имаш да даваш! – отсича Матеев и ме зарязва.
Ще ми се пръсне сърцето. Колекционерски трепети. Започвам да си
тананикам "Кинг ъв дъ роуд". Денят ми се струва още по-прекрасен.
Пристига Матеев с кашон, вързан с книжен канап.
- Хващай!
Хващам.
- Айде!
Помъкваме кашона към "Солунска".
- Нали се водеше – питам.
- Трай! Отведе се!
- Ама как?
- Лин Бяо я отведе на вторични – хили се и ме гледа нежно, по бащински.
Смея се със сълзи.
Лин Бяо е жълтеникав мангал – гном , с дръпнати очи. Висок е под кинта и
петдесе. Матеев преди години го домъкна от "Шанхай". Това е стара бойна кръчма на Сточна гара, в която се събират хамали, каруцари, комарджии и
тем подобни пияници и айдуци. Накара го да изчисти едно от мазетaта в къщата до писателите, която също се водеше на Съюза, и то се знае на Матеев.
Там бяха складовете – неговото царство. Разправят, че тук е живял куплетистът Миленков – авторът на песента "Ех, да бех богатско чедо, Буров да ми беше дедо".

 

2

Та от същата песен произхожда прякорът "Буров", който ми лепна артиста Любо Чаталов преди много години.
Лимби бе силно наш човек, спеше в мазето на кашони и продаваше семки.
Наемът беше двайсет пакетчета месечно.
Спираме чак на булевард "Витоша" . Там Матеев ми нарежда да заема маса
във "Волга", докато той прескочел до тях да укроти жена си ...
- Сядаш и поръчваш без никакви притеснения!
- Добре де , ама нали нямаме пари ? – притеснявам се аз.
- Кой няма? – И вади плик, пълен с десетарки.
- От къде? – гледам смаяно.
- От Стоян Даскалов.
- Че нали е болен? Какви пари от тоя скъперник?
- Болен... Мре в правителствена. Нали ти казах, че ги взимам на живо...от
фонда на Съюза. Това е помощта за погребението която се отпуска.
- Гениално, но ако не...
- В кърпа ни е вързан! Питах дежурния.
Матеев пресича "Витошка" и продължава по "Солунска", а аз, с възвишени
мисли, помъквам кашона към ресторанта.
Сядам на нашата маса и кака Жана, без да пита, донася голяма халба бира и
първите четири кюфтета. След малко пристига и самият Матеев, който нежно щипва келнерката по бузката и продължава да поръчва.
По някое време Матеев казва:
- Що не идем да гледаме мача у вас, а и да ти помогна за машината.
- Екстра – реагирам с готовност.
Матеев плаща. Взимаме две шишета служебна ракия, една кесия с топли кюфтета, както си е потребно, и се отправяме към нас.
Влизаме в коридора. Телефонът звъни, та се къса. Вдигам слушалката.
- Здрасти, Викторе . От протокола. Данчо при теб ли е? Казаха ми че заедно
сте тръгнали.
Занемявам. Мисля си, някой ни е топнал, че сме отвели машината.
- Нн...е – мънкам аз.
- Е, значи скоро ще дойде, предай му че току-що Ст.Цето почина. Той знае
какво да правите. Приятна почерпка.
Та така го подхванахме класика - на живо. После продължихме и на умряло.
Погребението мина блестящо. Венци, букети, ленти – всичко осемдесет лева. За останалите се досещате ...
Синът остана много доволен, а дъртия скръндза остави много пари. Е,
наследникът за благодарност ни покани на ресторант за Бог да прости. Пийнахме и хапнахме обилно. Накрая подаде триста лева на Матеев. Аз се опулих.
- Разбрах, че толкова трябват – каза той.
- Благодарим, благодарим, Бог да го прости баща ти, добър човек беше – каза
Матеев и тъжно отсипа на пода.
Ония се здрависа с нас и тръгна. Дъртият скръндза сигурно се е обърнал в
гроба. Бог да прости! Животът продължава.