Коледен ден

разказ от Димитрина Бояджиева

144680.0

Normal_dibo_(2)_(1)

     Този ден ми костваше значката за безстрашие и приятеля Хорхе, а на мама – работата.  Вече година откакто напуснахме нашата родина и дойдохме тук. Мама даваше уроци по рисуване на Хорхе, за което неговата баба доня Кармен й заплащаше. Това беше голям шанс за нас. Есента тръгвах на училище и мама щеше да ми купи нови дрехи, учебници и други неща. Докато мама показваше на Хорхе как се рисува праскова, цвете или домат, както и натюрморт, доня Кармен обикновено седеше пред верандата, държеше в скута си малкото си  кученце  Честър. Милваше го, прегръщаше го, целуваше, играеше си с него като с играчка. И  никога не го пускаше на земята. Мама  ми беше обяснила, че доня Кармен го къпи всеки ден, ако го пусне, ще се изцапа и ще трябва пак да го къпе. Каквото и да ми обясняваше мама, на мен ми се струваше, че мъчи кученцето и Честър би искал да си поиграе както ние с Хорхе си играехме. Макар да не знаех техния език все още добре, това не пречеше на игрите ни с Хорхе. Дори му разказах, че там в нашата страна, ние също си имаме куче, но голямо и рижо като вълк, казва се Бойко и пази ателието на дядо, който също е художник. Показах на Хорхе и значката върху шапката си, награда от дядо за моето безстрашие. Веднъж Бойко грабна кюфтето от ръката ми и едва не я захапа, но аз не се разплаках.

              Всеки път, докато мама учеше Хорхе как да рисува, доня Кармен милваше Честър и той заспиваше в скута й, а тя оставаше да стои на стола, без да помръдва. Тогава започвах да разгръщам книжката, която доня Кармен ми приготвяше. Знаех книжката наизуст, имам предвид картинките. Докато разгръщах, в един момент  доня Кармен казваше: Шшшит, което означаваше  - тихо, Честър спи. И аз преставах да разгръщам. Но щом Хорхе свършеше урока, започваше луда игра в задния двор – въртяхме маркуча като ласо, пленявахме се един друг, завързвахме се  на палмите.

              Един ден, малко преди Коледа, пристигна сребрист джип, от който слезе мъжът на доня Кармен и заедно с прислужничката еквадорката Кончита започнаха да пренасят камара след камара пакети. Ярките им опаковки подсказваха за лакомства. Пренесоха толкова много пакети, че спокойно можеха да изпълнят витрината на еди магазин. Докато те пренасяха, доня Кармен каза на мама, че ни канят на гости  за Коледа. Още същия ден мама купи блокче и боички  за Хорхе, пък аз снех значката от шапката си и я прибавих към  подаръка.

              С пристигането ни, още от входната врата се виждаше, че наистина е Коледа: разноцветни балони бяха накачени  на гроздове, люлееха се от вятъра , а по елхата лампички светваха и изгасваха. Доня Кармен ни посрещна с Честър в ръце – около врата му беше завързала жълта копринена връзчица, а на главата островърха шапчица, каквато обикновено слагат празнуващите. Самата доня Кармен беше с такава островърха шапка – синя и лъскава. Докато се ръкуваха с мама, аз се оглеждах за Хорхе, да му дам подаръка. Чак на масата разбрах, че Хорхе заминал при родителите си за няколко дни. Чудех се, каква Коледа ще бъде без Хорхе, но мама ми прошепна, че после ще ми обясни, подаде на доня Кармен моята значка за храброст и тя я закачи за връзчицата на Честър. Точно тогава пристигна сестрата на доня Кармен  Анхела, водейки кучето си Немо и съседката им Пакита с малко кученце като мишленце, което наричаха Бинки. „Ето го братовчед ти капитан Немо!, обърна се щастлива доня Кармен към Честър. – Довел е приятелката ти Бинки.” В този момент Честър стана неспокоен и скимтейки, започна да се дърпа от ръцете й. Доня Кармен го притисна към гърдите си и Честър се поуспокои, но докато оправяше шапчицата му , той се отскубна от ръцете й, стрелна се и се шмугна под елхата. „Честър, Честър!, завика доня Кармен, занаднича под елхата, като повтаряше: Честър, излез! Ще бъдеш наказан.” Но Честър не излизаше, а само скимтеше. Доня Кармен се свлечи на колене и се заприсяга: „Излез, Честър! Ще съжаляваш. „Горкото кученче!, прошепна мама, а доня Кармен продължаваше да се присяга  почти легнала под елхата, викайки: „Честър, тук! Ще те убия.” Проснала се под елхата, доня Кармен най-сетне докопа кученцето, сграпчи го и зачервена, го помъкна към съседната стая отделена от стъклен портал, като повтаряше: „Да видим сега ще слушаш ли?”  натикаго в стаята и затвори вратата. Обърната вече към нас, строго каза: Никой да не му отваря. Няма прошка за него.” Виждах как Честър скимтеше и скачаше чак до дръжката на вратата, а доня Кармен най-спокойно разкъса по еди плик с кучешка храна, сипа я в отделни чинийки и ги поднесе на Немо и Бинки. Те изядоха храната и кротко се излегнаха, а Честър продължаваше да скача чак до дръжката на вратата, дори се изчурка и продължаваше да скача. Островърхата му шапчица се беше извъртяла отпред на врата му, а значката за храброст проблясваше отвреме на време. Стана ми жал за Честър, не исках да го гледам, как продължава да скача скимтейки, затова оставих коледния сладкиш наполовина и отидох да си играя в задния двор: поритах топка, повъртях маркуча, представях си, че съм с Хорхе и го пленявам... Вече не знаех какво да правя. Върнах се, приближих към масата отрупана с коледни лакомства. Кучетата дремеха, доня Кармен си говореше с гостите, а Честър продължаваше да скача до дръжката на вратата и да скимти. И тогава... отидох и отворих вратата. Честър се хвърли в краката ми, заскача радостно, тичаше насам-натам. Беше полудял от радост. Не знаеше какво да прави със свободата си. Изведнъж доня Кармен се изправи и извика: „Защо отвори по дяволите!? Казах да не се отваря. – Разярена погледна към мама и каза с леден глас: Финито. Уроците бяха до тук.”

              Ето как мама загуби работата си, а аз – приятеля си Хорхе.

                 

 

Димитрина Бояджиева е родена в гр. Ямбол. Завършила е библиотекознание в София. Нейни белетристични творби са  публикувани в националния печат. Спечелила е конкурс за 

написване на радиопиеса, която е излъчена по националното радио.  Има първа награда за разказ от Конкурса на в-к Труд „Златен  ланец” 2008. Нейни разкази са публикувани в англоезични интернет  издания: Lokal Mindsq San Diego California, New York Review. Има  издадени пет книги: „Спомен за коледарите”/ Универсситетско  издателство ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий” 1994/ разкази и новели, 

 „За Диана и други богини” С., „Сребърен лъв”/1997/, разкази, „В  омагьосаната градина на словото” /2001/ импресии, „Супермъжки  времена” С., изд. „Захарий Стоянов”,2003 и „Капризите на Лола” 

разкази С., изд. „Захарий Стоянов”, 2010

Живее и работи в родния си град. Член е на СБП. За себе си  казва, че е по-спокойна, когато е неспокойна. Харесва твърдението на художника Рьоне Магрит, че човек често има навика да свежда  непознатото до познато. Затова в разказите си тя се опитва да  превърне познатото отново в непознато.

 


Създадена на 23.12.2013 г.

Коментари

  • 56f28a5c58135dd4dd16a787df9c96d4?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Kostadinka Ivanova написа:

    Преди повече от 7 години

    Razkaz, koito se 4ete leko i priatno. Deto se kazva - 4ete se na edin dah. Predpolagam, 4e malkoto pravopisni gre6ki sa delo na klaviaturata, a ne na avtorkata. Zaintriguva me i 6te potarsia i drugi neini tvorbi. Jelaia i novi literaturni postijenia i veseli praznici.